Терасата с миньорски къщи, когато дойде на нея, стоеше безпричинно изолирана в средата на затънтено място. Беше просто редица изправени блокчета, циментирани заедно и после пуснати безразборно и зарязани където са паднали. Всяко от тях имаше прозорец горе, прозорец долу и врата, и всички бяха покрити със сиви плочи. Бяха отделени от пътя с каменна стена и после малки, изпотъпкани предни градинки. Градинка номер две се перчеше с петно груба трева, няколко градински теменужки и множество бурени.
Джудит излезе от колата, взе снопа цветя и малки пакети, които носеше за Филис, отвори разнебитената портичка и тръгна нагоре по пътеката. Но беше още по средата, когато вратата се отвори и Филис с бебето Анна в ръце изтича да я поздрави.
— Джудит! Гледах през прозореца, чаках те да дойдеш. Мислех си, че може да се загубиш. — Тя погледна към пътя с невярващи очи.
— Това е колата ти, така ли? Не можех да повярвам, когато ми каза, че ще дойдеш със собствена кола. Никога не съм виждала някоя толкова нова…
Беше се беше променила. Не точно остаряла, но загубила килограми и малко от свежестта си. Полата и плетеният й пуловер висяха на нея сякаш ги е наследила от много по-едра жена. Правата й коса изглеждаше суха като слама. Но очите й горяха от вълнение и нищо не можеше да заличи усмивката й.
— О, Филис! — те се прегърнаха. През всичките тези години в ръцете й беше Джес и тя беше пречила на прегръдката им. А сега
Анна беше заела мястото й, но не толкова, че да има значение, само дето изражението й беше на дълбоко неодобрение.
Джудит се разсмя.
— Гледа ни сякаш правим нещо ужасно грешно. Здравей, Анна! — Бебето гледаше зло. — На колко е?
— На единадесет месеца.
— Чудесно е закръглена.
— Има си едно на ум. Влизай, вятърът е досаден, пък и няма защо да стоим тук и съседите да ни зяпат…
Тя се обърна и влезе през тяхната предна врата, Джудит я последва и влезе право в малка стая, която явно беше единственото място за живеене. Слаба светлина проникваше през прозореца, та беше малко тъмно, но корнуолска кухненска печка поддържаше топлината и единият край на масата беше грижливо нареден за чай.
— Донесох ти някои дреболии… — Тя остави пакетите на свободния край на масата.
— Джудит, не трябваше да правиш това… — Но очите й горяха от радостно очакване и мисълта за приятни изненади пред нея. — Само почакай за миг да сложа чайника, после ще изпием по чаша чай. — Намести бебето на рамото си и отиде до печката, после дръпна стол и седна, с Анна в скута. Бебето посегна към една лъжичка и я натъпка олигавена в устата си. — Растат й зъбки, милинката ми.
— Може би трябва да сложим цветята във вода.
— Цветя! Рози! Не съм виждала рози от години, не и като тези. А как миришат! В какво да ги сложа? Нямам никакви вази.
— Кана ще свърши работа. Или гърне от конфитюр. Кажи ми къде да потърся?
Филис започна внимателно да развива хартията от цветята с дълги дръжки.
— Има стар буркан от туршия в шкафа. А кранът е вън от къщата отзад, в бараката за пране и миене. Боже, само погледни! Бях забравила колко са красиви.
Джудит отиде да отвори вратата на шкафа, изрови буркана от туршия и го занесе вън зад къщата, надолу по две стъпала, и влезе в миялна като пещера в долната част на висок навес, прикрепен към задната стена на двустайната къщичка. Имаше покрит с плочи под и олющени варосани стени и миришеше на домашен сапун и прогизнало дърво от дренажната дъска. Студ и влага я смръзнаха.
В един ъгъл като едро чудовище се мъдреше бойлер за дрехи, там имаше и глинена мивка с ламаринена вана, пъхната под нея. Мивката имаше един кран. Тясно дървено стълбище водеше към горната стая. Бебето очевидно спеше при майка си и баща си.
На гърба на миялната имаше полустъклена врата, зле напасвана, източник на вечно течение. През нея се виждаше циментиран двор, въже за простиране, окичено с развяващи се пелени и работни ризи, разнебитена детска количка и хлътнал клозет. Вероятно в това неприветливо място Филис прекарваше повечето си време в поддържане на огъня под бойлера, за да се справи със семейното пране или да внесе чайник с топла вода от кухненската печка, за да измие чиниите, напълнили мивката. Като си представи тежкия труд, необходим само за да се справи с обикновения куп ежедневни работи, Джудит се разстрои. Нищо чудно, че беше толкова отслабнала. Но още по-трудно й беше да разбере как някой въобще е могъл да построи такава къща, без дори да помисли за жената, която трябва да домакинства в нея. Само мъж може да го направи, горчиво реши тя.
— Какво правиш? — повика я Филис през отворената врата. — Побърках се да те чакам.