— Така е — съгласи се Джудит. — Никак не става по-лесно.
— Тревожех се какво ще стане с теб. Тогава, де. Помислих си, че вероятно ще отидеш при семейство Съмървил. Май не те попитах за тях. Как е госпожа Съмървил? Аз много я харесвах, винаги ме разсмиваше с майтапите си. Винаги я чаках с нетърпение, когато гостуваше в Ривървю. Хич не се правеше на важна.
— Доколкото знам, всички са много добре. Баба и дядо починаха само месеци един след друг и мисля, че макар това да беше тъжно за мама и леля Биди, все пак беше и някакво облекчение. Леля Биди губеше толкова време да пътува до Вайкъридж да провери дали са добре, дали не умират от глад и разни такива.
— Старостта е нещо ужасно. И баба ми е на такъв хал. Живее сама и не си прави труда да се нахрани или просто забравя. Понякога ходя при нея и не намирам трохичка за ядене в къщата, а тя седи там с котката на коляно. Разбирам твоята леля Биди, като й е олекнало.
— Тя си купи спретната малка къща близо до Боуви Трейси. Ходила съм там два-три пъти. Но повечето време, разбира се, съм при семейство Кеъри-Луис в Нанчероу. Връщам се там утре…
Като казваше това, тя почувства удоволствието в тона си и усети усмивката на лицето си. Едуард. Утре отново ще го види. Тя не мислеше за него непрекъснато, не мечтаеше за него, не копнееше да е там. Нито страдаше от любов, нито беше смахната, но въпреки това, когато се сещаше за него или името му случайно се споменаваше при разговор, беше невъзможно да не забележи това подскачане на сърцето, това усещане на замайващо щастие. И тогава й хрумна, както седеше в бедната малка къща на Филис, че може би същината на щастието е вътре в човека, и като знаеш, че много скоро ще бъдеш пак с този човек… Утре сутринта.
— Чудесно. След толкова време сигурно ги чувстваш като собствено семейство. Когато ми писа, че отиваш да живееш при тях, престанах да се тревожа за теб. Знаех, че ще бъдеш добре. И после онзи младеж, когото отново срещна там…
Джудит сви вежди. В първия момент не можа да се сети за кого говори Филис.
— Младеж?
— Знаеш кой. Писа ми и ми каза. Онзи, когото сте срещнали във влака вечерта, когато се връщахте от Коледата в Плимут. И после си го видяла у Кеъри-Луис…
Тя си спомни.
— О, имаш предвид Джеръми Уелс?
— Точно така. Младия доктор. Още е наоколо, нали?
— Да, още се навърта, но престани да хитруваш. Вече едва го виждаме. Когато напусна болницата „Сейнт Томас“, се върна в Тръроу и започна да практикува с баща си, така че сега е много зает селски доктор и има много малко време за гости. Но понякога замества баща си, ако някой се разболее. Аз прекарах ужасен грип миналия Великден и дойде той и беше ужасно мил.
— Не го ли харесваш вече? Беше малко поувлечена от него във влака.
— Това беше много отдавна. Пък и той вече е на повече от тридесет. Прекалено стар за мен.
— Но…
Филис явно нямаше никакво намерение да я залъгват така и беше решила да изясни докрай темата за любовния живот на Джудит. Но дори с нея Джудит не искаше да сподели тайната за Едуард. Като търсеше някакъв начин да отклони разговора към по-безобидна посока, тя бе спасена от вида на Анна.
— Филис, мисля, че Анна заспива.
Филис погледна детето. Анна, след като беше изпила млякото от тенекиено канче и изяла порцията си от хляб с масло от една чиния, сега седеше с палец, плътно натъпкан в устата. Очите й сънливо се затваряха, дългите й мигли се спускаха по розовите бузки.
— Вярно. — Филис зашепна. — Не е спала тази сутрин. Ще я сложа в количката. Може да подремне малко.
Тя стана, нежно прегърнала детето.
— Хайде, мъничкото ми. Мама ще те сложи в количката. — Тя отвори вратата на задната стена и слезе надолу в миялната. — Поспи си сега и тати скоро ще се върне.
Джудит, останала сама, не мръдна от мястото си. Вятърът се усилваше, свистеше през мочурището откъм скалите, проникваше през пролуките на прозореца. Обхванала чашата си с чай с две ръце, тя се огледа и тъжно реши, че къщата действително е мизерна. Занемарена, построена направо на земята — всичко, което виждаше, говореше за бедност и труден живот. Всичко беше безупречно чисто, но от това не ставаше по-весело. Подът беше постлан с линолеум, напукан на места и толкова износен, че оригиналният му десен беше напълно изчезнал. Пред огнището беше постлана избеляла от пране парцалена черга, единствен фотьойл ръсеше конски косми през дупка в избелялата кадифена тапицерия. Не видя радио, телефон, нито картина на стената. Само крещящ търговски календар, закачен с кабарче. Излъсканите месингови дръжки на печката и искрящата месингова решетка пред огнището бяха единствените по-разведряващи предмети в стаята. Спомни си как Филис плетеше на една кука покривчици и пълнеше с тях долното си чекмедже и се запита какво ли е станало с тези съкровища. Тук категорично нямаше и следа от тях. Може би в спалнята…