Но Филис се върна. Джудит се обърна, когато тя затвори вратата.
— Всичко наред ли е?
— Бързо заспа, душичката. — Тя взе чайничето със заварка и напълни чашите им. — Сега — каза тя, като се намести по-удобно на стола си, — най-хубавото накрая. Разкажи ми за майка си и Джес.
Това отне малко време. Но Джудит беше донесла последните писма от Сингапур и плик със снимки, направени от баща й.
— Това е къщата им… Това е Джес с градинаря китаец.
— Виж ти колко е голяма!
— А тази е от сингапурския крикет клуб на някакво парти. Нали мама е хубава? А тук плуват. Тук мама се кани да играе тенис. Отново се е заловила с него, играе вечер, когато е по-хладно.
— Там трябва да е много хубаво… — Филис отново прегледа снимките.
— Помниш ли колко не искаше да отиде в Сингапур? А сега е влюбена в него! Толкова много неща стават там. Партита на флотските кораби и в казармите. Разбира се, ужасно е горещо, много повече, отколкото в Коломбо, защото е много влажно, но изглежда вече е свикнала с това. И всички спят следобед.
— А ти вече завърши училище, ще си отидеш при тях! Представи си само! Кога тръгваш?
— Ангажирала съм си билет през октомври.
— Няма много време. Колко ще останеш там?
— Една година. А после, с малко късмет, ще следвам. — Тя помиеш за това и въздъхна. — Не знам, Филис, наистина не знам.
— Какво не знаеш?
— Не знам какво ще правя, ако избухне война.
— За оня Хитлер ли говориш? Той не може да те спре да отидеш при майка си, баща си и Джес.
— Надявам се пътническите параходи да продължат да пътуват. Освен ако всички не се превърнат в бойни кораби, или да превозват ранени, или нещо друго.
— О, още ще плават. Трябва да отидеш. Толкова отдавна си чакала това. — Филис замълча и след малко поклати глава. — Ужасно е, нали? Всичко е толкова несигурно. Толкова объркано. За какво толкова е лаком тоя Хитлер? Защо не остави хората на мира? И горките евреи. Какво толкова лошо има в това да си евреин? Никой не е виновен какъв се е родил. Всички са божи създания. Не виждам причина да обръщаш света наопаки, да разделяш семейства…
Изведнъж тя прозвуча отчаяно и Джудит се опита да я утеши.
— Но ти ще си добре, Филис. Мините са толкова важни. Те ще бъдат резервна дейност. Сирил няма да бъде мобилизиран. Просто ще продължи да работи в Джейвър.
— Няма надежда — каза Филис. — Той ще замине като нищо. Решил е твърдо. Резервна-нерезервна, ако избухне война, той ще постъпи във флотата.
— Ще постъпи във флотата? Но защо ще постъпва, ако не е длъжен?
— Истината е — призна Филис, — че му е писнало в калаените мини. Баща му е бил миньор, но Сирил никога не е искал да бъде. Искал е да хване морето още от малък. В търговския флот или нещо подобно. Но баща му не искал и да чуе за това и като живеел тук, Сирил нямало какво друго да прави. Напуснал училище на четиринадесет и с това всичко приключило.
Разстроена за Филис, Джудит почувства и неволно съчувствие към Сирил. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да те натикат насила под земята, когато не го искаш. Но дори така, той вече беше женен, с отговорности.
— Искаш да кажеш, че ако има война, той ще използва шанса?
— Нещо такова.
— Но какво ще стане с теб и детето?
— Не знам. Предполагам, че ще се оправим.
И така, нова тревога. Въпроси се рояха в главата й, но един беше по-важен от другите.
— На кого е тази къща?
— На минната компания. Предложиха я на Сирил, преди да се оженим. Ако не бяха, още щяхме да се ухажваме. Нямахме дори клечка мебели, но семействата ни ни помогнаха. Мама ни даде леглото, дядото на Сирил — масата и столовете.
— Плащате ли наем?
— Не. Това е като ведомствено жилище.
— Значи… Ако Сирил замине на война, ще трябва да напуснете?