— Няма да ме оставят да живея тук сама. Ще им трябва за някой друг.
— Какво ще стане тогава?
— Ще се върна при мама, предполагам.
— Къщата в Сейнт Джъст? Филис, там няма да има място за всички ви!
— Трябва да се намери.
— О, толкова е жестоко.
— Опитах да го убедя, Джудит. Да види всичко от моя гледна точка. Но е такъв инат. Казах ти, че единственото, което някога е искал, е да отиде в морето. — Тя подсмръкна. — Понякога си мисля, че се моли да избухне война.
— Не трябва дори да помисляш подобно нещо. Сигурна съм, че не е така. Би трябвало да си представя на каква опасност ще се изложи. Няма да е само море, а оръдия и торпеда, подводници и бомби.
— Казвала съм му всичко това. Но не можеш да спреш мъж, който заминава да се бори за страната си. Не можеш да откажеш човек от единственото нещо, което е искал цял живот.
— Ох, мисля си, че това е ужасно несправедливо. Ами какво става с това, което ти искаш?
— Какво искам аз? Знаеш ли какво искам? Мисля понякога за това. Да живея на някакво хубаво място с цветя и истинска баня. Много бях разглезена, когато живях при вас в Ривървю. Това беше първата баня, която видях в живота си, и топла вода винаги тече от крана, и миризмата на сапуна на майка ти. Никога няма да забравя градината, как седяхме навън следобед на слънце и пиехме чай, и всичко останало. И цветя навсякъде. Посадих теменужки отвън, но тук няма слънце. Само вятър. И нито кръпка земя извън задния двор. Не се оплаквам. Имаме покрив над главата, знам, и вероятно най-доброто жилище, което някога ще имам. Но нищо не пречи да помечтаеш, нали?
— Така е. Нищо.
Те отново замълчаха, защото изведнъж като че ли нямаше за какво повече да говорят. Всичко беше просто прекалено страшно и потискащо. Накрая Филис прекъсна мрачната пауза. Тя се облегна назад и внезапно широко се усмихна.
— Не знам какво правим тук, окумени като двама старци на погребение. — И Джудит си спомни с обич и благодарност, че колкото и злокобна да е ситуацията, Филис винаги можеше да открие смешната й страна. — Провесили нос като че ли ще ни водят на разстрел.
— Какво най-често казваше майка ти, Филис? „Не се тревожи, може никога да не стане“.
— „А както стане, така и ще си отиде“ — Филис вдигна капака на чайничето и надникна вътре. — Май е студено като камък и черно като мастило. Ще стопля нова вода и ще направя пресен чай.
Чак късно следобед Джудит накрая се сбогува и се отправи назад към Порткерис. Денят се беше променил. Докато бяха разговаряли с Филис, облаците бяха се струпали и потъмнели нахлуваха откъм морето и носеха със себе си влажна мъгла, която се разстилаше навътре като облак дим. Анна трябваше да бъде събудена и да се внесе вътре, да се скрие от дъжда и Филис отвори вратичката на кухненската печка просто за разведряване при вида на запалените въглища. Сега чистачките на колата сновяха насам-натам и повърхността на криволичещия път през мочурището беше оловносива и мокра, тъмносива копринена панделка, която се виеше около прогизналото мочурище.
И това беше достатъчно потискащо дори ако не се брои тежестта на загрижеността за Филис, която сега поглъщаше съзнанието й. „Получихме къща“, беше й писала Филис. „Ще се женим“. И по-късно: „Ще имам бебе“. И всичко беше изглеждало толкова правилно, толкова точно отговарящо на това, което Филис винаги бе искала и най-вече заслужавала. Но реалността беше разочарование и беше мъчително да се откъсне от Филис, да я напусне изоставена в тази неприятна, примитивна къщичка, забодена в средата на този пущинак. След като се сбогуваха и тя бе обърнала колата и потеглила на път към дома, Филис и бебето стояха на прага на отворената врата на къщурката, махаха за довиждане и тя виждаше отражението им в огледалото за обратно виждане, което ставаше все по-малко и по-малко, а Филис все още махаше, и после пътят зави и те изчезнаха.
Несправедливо. Всичко беше ужасно несправедливо.
Мислеше за онази Филис от някогашните дни в Ривървю. Там всички я обичаха, зависеха от нея и се отнасяха към нея като към член на семейството и това беше причината, поради която тя остана с тях до самия край. И всред всичките й спомени тя не можа да намери нито един случай, когато Филис да е била ядосана или в лошо настроение и кухнята й винаги предоставяше топло убежище със смях и разговори. Спомняше си разходките с Филис, брането на цветя и ученето на названията им, после подреждането им в буркан от сладко в средата на кухненската маса. И приятният вид на Филис, винаги свежа в престилката си на розови и бели райета, когато гонеше Джес по стълбите, или носеше чая навън през поляните, когато те седяха под голямата черница. Още по-трогателен беше споменът за приятния като от пудра мирис на Филис, когато излизаше след баня, и как косата й бухваше, когато току-що беше я измила с шампоан…