Но нямаше смисъл да става сантиментална. В края на краищата, Филис беше предпочела да се омъжи за Сирил, всъщност беше чакала с години да стане това. Животът на миньорска жена поначало е тежък и Филис, дъщеря на миньор, знаеше това по-добре от всеки друг. А бебето беше сладко, и вероятно не гладуваха, но… колко е несправедливо всичко това!
Защо точно Филис от всички на света трябва да отглежда детето си в такива условия само защото съпругът й е миньор? Защо миньорите да не могат да имат хубави къщи като семейство Уорън? Защо да си бакалин се отплаща толкова по-добре, отколкото да си миньор? Със сигурност хората, които вършеха ужасната работа под земята, би трябвало да получават повече пари от другите с по-приятни занимания. И защо хора като Кеъри-Луис са толкова богати, толкова привилегировани, толкова… и това трябва да се произнесе… разглезени, когато истински чудесна личност като Филис трябва да стопля вода, преди да си измие чиниите, и да прекосява двора независимо какво е времето, когато иска да отиде до тоалетната?
А ако пламне война, тогава Сирил ще замине и ще остави Филис и бебето сами. Както изглежда не толкова от силни патриотични чувства, а просто защото винаги е копнял да се махне от Пендийн и от калаените мини и да отплува в морето. Питаше се колко хиляди млади мъже в страната изпитваха същите чувства. Младежи, които едва ли някога са излизали от родните си села, освен може би с църковен автобус до най-близкото градче или на състезанията подартс.
Джудит знаеше, че след изобретяването си велосипедът направи революция в провинциалния живот на Англия, защото за пръв път едно момче можеше да измине пет мили и да ухажва момиче от съседното село. Тази подвижност съществено намали близко родствените бракове и вродените деформации в изолирани общности. Ако един обикновен велосипед може да постигне толкова много, то със сигурност една съвременна война ще пръсне на парчета и ще разпилее завинаги социалните договори и традиции, които бяха спазвани от незапомнени времена. При сегашното си настроение тя реши, че в края на краищата това няма да е лошо, но непосредствената перспектива за национална мобилизация, бомбардировки и газови нападения беше доста плашеща.
Тогава какво щеше да стане с Филис и Анна? „Няма да ми позволят да живея тук сама, ще се върна при мама, предполагам“. Изгонена. Омъжена жена без достойнството на своя собствена къща, колкото и да е скромна. „Знаеш ли какво искам? Да живея някъде на хубаво място, с цветя и истинска баня.“
Ако само имаше какво да се направи. Ако имаше начин да й се помогне. Но нямаше. Пък и да имаше, щеше да бъде просто намеса. Във възможностите на Джудит беше само да поддържа връзка, да се връща в Пендийн колкото може по-често и да е наблизо, ако е необходимо, за да събере парчетата.
Камбаната на черковната кула удари пет часа, когато тя спря до тротоара на бакалницата на Уорън. Магазинът още беше отворен и щеше да остане така още около час. Съботните вечери често са оживени, защото хората се втурват да пазаруват в последната минута провизии за почивния ден — малко повече бекон за закуска, консерви с боб и яйчен крем на прах за солидния обяд в неделя. Тази вечер обаче май беше по-оживено от друг път, половин дузина клиенти чакаха на опашка да ги обслужат, а зад щанда беше само Хедър, леко притеснена, но правеше всичко възможно да удържи положението.
Това само по себе си беше изненадващо. Хедър, макар и напълно компетентна, рядко работеше в магазина и я викаха само да помогне при кризисна ситуация.
— Половин паунд захар ли казахте?
— Не, един паунд. И не искам на гранули, а на пясък.
— Извинете… — като се обърна да вземе другата торба от шкафа, тя зърна Джудит и вдигна очи към небето, но не стана ясно дали това беше молба за помощ или мълчалив вик на отчаяние. Очевидно търпението й беше на изчерпване.
— Май най-добре е да взема паунд и половина.
— За Бога, решавай по-бързо, Бети.
— Къде са баща ти и Ели, Хедър? — попита Джудит.
Хедър сипваше захар и тръсна глава.
— Горе.
— Горе?
— В кухнята. По-добре върви там.
Джудит я остави с объркването й и недоумявайки какво може да е станало, мина през задния магазин и по стълбите към кухнята. Нейната врата, винаги отворена, тази вечер беше здраво затворена. През нея тя чу шумен плач. Отвори вратата, влезе и намери Уорън и Ели седнали до кухненската маса. Плачеше Ели и от вида й личеше, че е започнала отдавна, защото лицето й беше подпухнало и подуто от сълзи, сухата й руса коса — разрошена, а в ръка стискаше ненужна прогизнала носна кърпичка. Госпожа Уорън седеше близо до нея, а съпругът й срещу тях двете от другата страна на масата с ръце скръстени на гърдите и обикновено приветливото му лице беше смразяващо каменно. Джудит се изпълни с тревога. Затвори вратата зад себе си.