Но Стъбс го няма. Обувките трябва да минат някак. Облече гарнирания с коприна смокинг, събра си дребните неща и ги напъха в джобовете, угаси лампите, излезе от стаята и тръгна надолу.
Бе седем часът, а вечерята започваше в осем. Но в приемната Рупърт видя полковник Кеъри-Луис, вече облечен за вечеря. Той седеше в един фотьойл, четеше вестник и се наслаждаваше на укрепващо уиски със сода, преди ордите на домашното парти да слязат да нарушат спокойствието му. Рупърт се беше надявал именно на това. Точно така правеше собственият му баща, когато Тадингтън гъмжеше от гости.
Обезпокоен, полковникът свали вестника си и успя да не изглежда прекалено раздразнен. Той беше невероятно възпитан човек.
— Рупърт!
— Моля ви, не ставайте, сър. Извинете. Аз малко подраних…
— Ни най-малко. Ни най-малко. — Вестникът беше сгънат и оставен настрана. — Налейте си питие. Елате и седнете. — Рупърт, признателен за възможността да засили куража си с пийване, отиде да направи каквото му каза. — Надявам се, че се чувствате удобно. Стигна ли ви топлата вода? Добре ли се изкъпахте?
— Великолепно, благодаря, сър. — С чаша в ръка той дойде и седна до полковника, кацнал на табуретка до огъня, сгънал дългите си крака като джобно ножче. — Малко съм разгорещен и потен. Атина ме накара да играя тенис…
Въпреки че Рупърт беше планирал тази интерлюдия насаме с домакина, в същото време и малко се ужасяваше от нея, защото беше пределно ясно, че въпреки целия му чар незначителните разговори не са стихията на полковник Кеъри-Луис и че по природа той е стеснителен човек. Но страховете му се оказаха безпочвени. Те лесно започнаха разговор и общите им интереси им предоставяха много теми за обсъждане — лов, коне, редовната армия, и това съвсем безболезнено стопи ледовете. После полковникът го запита за него самия и Рупърт му разказа за Тадингтън, родителите си и кариерата си. Итън, Сандхърст, Кралската драгунска гвардия… командировки в Египет и Палестина, сега Центъра за езда в Нортхемптъншир.
— Проблемът е, чу Лонг Уидън е прекалено близо до Лондон. Изкушението е при най-малка възможност да избръмчиш натам, а после, разбира се, да отбръмчиш обратно, обикновено в малките часове на сутринта с ужасен махмурлук и по някакъв начин да се окажеш в строя навреме.
Полковникът се усмихна.
— Това е просто един от проблемите и недостатъците на младостта. Всичките ли части на Кралската армия са механизирани?
— Досега не, сър. Но, честно казано, в една съвременна война един кавалерийски полк е някакъв анахронизъм.
— Как се отнасяте към танковете?
— Ще съжалявам да се сбогувам с конете.
Полковникът се размърда на стола си. Вдигна глава и бледите му очи се вторачиха навън през отворения прозорец към градините отвъд, окъпани в златото на вечерното слънце.
— Страхувам се, че ще се наложи да отидем на война. Толкова много месеци се изнизаха, пълни с компромиси и преговори. Без никакъв смисъл, доколкото виждам. Надеждите угасват една по една. Както угасна Австрия, после Чехословакия, а сега и Полша. И внезапно се оказва, че е станало твърде късно. Полша е само въпрос на време. Хитлер няма нужда от мобилизация. Немската армия е готова да нахлуе в мига, в който й заповяда. Вероятно скоро. Първите две седмици на септември, преди дъждовете на октомври. Преди калта на ноември да може да спре танковете им.
— А Русия?
— Голяма въпросителна. Ако Сталин и Хитлер сключат договор, тогава Русия дава на Германия сигнал за започване. И това ще е началото. — Той погледна Рупърт. — А вие? Какво ще стане с вас?
— Може би ще ме върнат в Палестина.
— Това ще бъде война по въздуха. Едуард ще лети с Кралските въздушни сили. — Той посегна за очилата си и рязко допи чашата си, като я изсипа в гърлото си сякаш беше лекарство. — Налейте ми друга, бъдете така добър. Ами вашата чаша?
— Няма проблем, сър, благодаря. — Рупърт стана и отиде да напълни чашата на полковника, после се върна на мястото си. — Всъщност се питах дали бихме могли да поговорим с вас?
Лека насмешка пробяга по лицето на събеседника му.
— Мислех, че точно това правим.
— Не, то е… — Рупърт се поколеба. Никога преди не беше правил това и се боеше да не обърка нещата. — Бих искал да ви помоля за разрешение да се оженя за Атина.
Последва момент на смаяна тишина, после полковник Кеъри-Луис каза: