— Къде е Джудит? — Какво облекчение да мислиш за нещо, за някого, на когото да излееш мъката си. Тя внезапно стана, като блъсна стола си назад, отиде до вратата, отвори я и повика закъсняващата си дъщеря. Но нямаше нужда да вика, защото Джудит вече беше там, от другата страна на хола, седнала в подножието на стълбището.
— Какво правиш?
— Връзвам си обувката.
Тя не погледна майка си. Моли усети студенината и без да е най-проницателната жена, разбра, че дъщеря й без да иска бе станала свидетел на разговора, спряна от силните гласове зад затворената врата на трапезарията, и беше чула всяка дума от злъчния злополучен спор.
Джес й дойде на помощ.
— Мамче!
Тя вдигна поглед и видя по-малкото си дете, вперило очи в нея през пречките на перилата. Джес, най-после будна, но все още в дългата си кремава нощница, с рошави къдрици.
— Мамче!
— Идвам, миличка.
— Искам да се облека.
— Идвам. — Тя прекоси коридора, спря за миг.
— По-добре иди да закусиш — каза тя на Джудит и се качи по стълбите.
Джудит изчака майка й да излезе, после скочи на крака и отиде в трапезарията. Леля Биди седеше на обичайното си място и от противоположните места в стаята се погледнаха студено.
Леля Биди каза:
— О, мила! — Четеше вестника. Сгъна го и го пусна на пода. — Съжалявам за това.
Джудит беше свикнала големите да й се извиняват.
— Няма нищо.
— Вземи си наденичка. Мисля, че имаш нужда.
Джудит направи каквото й казаха, но горещите съскащи наденички не бяха много привлекателни. Занесе чинията си на масата и седна на обичайното място с гръб към прозореца. Погледна храната, но мислеше, че все още е рано да яде.
След малко леля Биди я попита:
— Всичко ли чу?
— Повечето.
— Вината е моя. Сбърках времето. Майка ти не е в състояние да прави какъвто и да е план в този момент. Трябваше да се досетя за това.
— Знаеш ли, аз ще бъда добре с леля Луиза.
— Знам. Не се безпокоя за твоето благополучие, а само защото е много възможно да не ти е много весело там.
— Аз никога по-рано не съм се забавлявала истински като възрастните. Никога преди тази Коледа.
— Искаш да кажеш, че не може да ти липсва нещо, което не си имала?
— Да, предполагам. Но бих се радвала да дойда пак.
— Ще опитам отново. Малко по-късно.
Джудит взе ножа и вилицата и разряза една наденичка на две.
— Наистина ли ще има нова война? — попита тя.
— О, мила, не мисля. Прекалено си малка да се тревожиш за това.
— Но чичо Боб се тревожи?
— Не толкова се тревожи, колкото е разочарован. Скърца със зъби при самата мисъл да се предизвика могъществото на Британската империя. Като се ядоса, той може да заприлича на истински стар булдог.
— Ако се случи да остана, тук ли ще дойда?
— Не знам. Назначението ни тук е за две години и трябва да напуснем в края на лятото.
— Къде ще отидете?
— Нямам представа. Боб иска да се върнем на морето. Ако го направи, смятам да си купим собствена малка къща. Никога не сме имали свой покрив над главата, винаги сме живели под наем. Но си мисля, че не е зле да имаме постоянна база. Мислех за Девън. Там имаме приятели. Нещо като Нютън Абът или Чакфорд, близо до баба ти и дядо ти.
— Малка собствена къща! — Това беше прекрасен проект. — О, намерете си наистина нещо в селска местност. И тогава ще мога да идвам и да оставам при вас известно време.
— Ако искаш.
— Винаги ще искам.
— Няма. Това е странното. Може и да не искаш. На твоята възраст всичко се променя толкова бързо, а все пак една година може да ти се стори безкрайна. Спомням си това. И ще имаш нови приятели, ще искаш други неща. А в твоя случай това е дори по-важно, защото ще се наложи да вземаш собствени решения и да откриваш какво искаш да направиш. Майка ти няма да е до теб и макар че е естествено да се чувстваш малко изоставена и самотна, от друга страна това е хубаво. Какво не бих дала да бях отделена от родителите си, когато бях на четиринадесет-петнадесет години. Всъщност — добави тя удовлетворено, — не бе много лошо, но само защото взех нещата в свои ръце.
— Не е много лесно да вземеш нещата в свои ръце, когато си на пансион — отбеляза Джудит. Помисли, че леля Биди прави всичко да изглежда прекалено лесно.
— Мисля, че трябва да се научиш да ускоряваш ситуациите, а не пасивно да чакаш нещата да стават. Трябва да се научиш да избираш приятелите си и книгите, които четеш. Независимост на духа — мисля, че за това ти говоря. — Тя се усмихна. — Джордж Бърнард Шоу казва, че младите пропиляват младостта си и чак когато човек остарее започва да разбира за какво става дума.