Выбрать главу

— Мили Боже, защо?

Това беше неочаквана реакция и малко като удар в лицето. Но Рупърт направи всичко възможно.

— Защото много я обичам, а мисля, че и тя ме обича. Знам, че времето не е много подходящо за женитба с тази надвиснала война и никаква сигурност за бъдещето ни, но все пак мисля, че ще е добре да го направим.

— Не знам що за съпруга би била тя?!

— Изглежда се съмнявате, сър.

— Тя винаги е била такава една несериозна. Предполагам, също като майка си.

— Но вие сте се оженили за майка й, сър!

— Да, ожених се. И никога не е преставала да ме забавлява и очарова. Но когато се ожених за Даяна, вече я обичах от години. Вие с Атина не се познавате от толкова дълго.

— Достатъчно дълго, сър.

— Говорихте ли с нея за това?

— Да. Да, обсъдихме го.

— Жена на военен? Години раздяла? За всичко това говорихте ли?

— Да. За всичко.

— И за бъдещето? За далечното бъдеще, когато тази ужасна катастрофа, надвиснала над нас, вече ще е отминала? Какво ще стане тогава?

— Не мога да кажа. Знам само, че когато баща ми почине, Тадингтън ще стане мой.

— Атина и Глостършър? Това добре ли ви изглежда? Знаете, че мрази конете. Няма да измине с вас и един ярд на кон.

Рупърт се засмя.

— Да, знам.

— И все още искате да се ожените за нея?

— Да, сър.

— Кога?

— Смятам да е възможно най-скоро.

— Една сватба се подготвя с месеци.

— Ами ние… Ние няма да правим такава сватба, сър. Атина изпитва ужас от големите сватби. Страхувам се, че това ще бъде доста голямо разочарование за госпожа Кеъри-Луис, но мислехме за нещо много малко, дори само регистрация в кметството. Мога да получа специално разрешение.

— Е, добре. Това ще ми спести малко пари. Предполагам, че трябва да сме благодарни и за най-малките добрини.

— Аз наистина я обичам, сър.

— И аз я обичам. Тя е мило и забавно момиче и винаги съм я смятал за напълно чаровна. Само съжалявам, че ще трябва да се изправите пред такава несигурност, но ако стане най-лошото и ви раздели, Атина винаги ще може да се върне в Нанчероу и да ви чака тук.

— Надявах се да кажете това. Родителите ми, разбира се, ще я посрещнат добре и ще се стараят тя да се чувства възможно най-добре, но тя и майка ми не се разбират много добре и не мисля, че съчетаването им ще е много удобно.

Полковникът каза сухо и с известно разбиране:

— Жалко, че вашата избраница не обича конете.

— Да. Жалко. Но не е краят на света.

— В такъв случай май обсъдихме всичко. Остава ми да кажа само: да, можете да се ожените за нея, и ви желая и на двамата цялото благополучие и щастие, което този жесток свят може да ви позволи.

— Има само едно нещо, сър…

— Какво е то?

— Когато всички слязат долу, не им казвайте нищо. Тоест не обявявайте годеж или нещо подобно. Ако нямате нищо против.

— Защо?

— Ами ние с Атина говорихме за това, но още не съм я попитал иска ли го. И всъщност още не е казала „да“.

Полковникът изглеждаше малко озадачен, съвсем естествено.

— Добре, нито дума. Но уредете това възможно най-скоро, бъдете така добър.

— Непременно, сър, и ви благодаря.

— Няма смисъл такива неща да се протакат. Кови, докато желязото е горещо, винаги съм казвал аз. Иначе нещата може да се спихнат.

— Малко като при суфле, сър.

— Суфле? — Полковникът се замисли. — Да. Да. Ясно ми е какво имате предвид.

* * *

Кухнята на Нанчероу в неделните сутрини, когато биваше пълна с нощуващи гости, обикновено вреше като казан от буйна дейност. Въпреки отворените прозорци и врати, температурата в този благоуханен августовски ден се повиши бързо и направи лицето на госпожа Нетълбед червено. Тя се потеше безспирно и досадните й глезени бяха подути като балони над връзките на стягащите й обувки. Трябваше да нахрани девет души в трапезарията и петима в кухнята. Не, поправи се тя, защото госпожа Кеъри-Луис беше останала на легло поради жлъчна атака, както каза полковникът, и вероятно ще се задоволи само с малко храна на поднос. Госпожа Нетълбед прие претекста за жлъчната атака без коментар, но в разговор тя и Нетълбед решиха, че е просто преуморена. Бяха й се отразили всичките тези гуляи из Лондон и после необходимостта да се върне припряно вкъщи, понеже всички смятаха, че старата госпожа Боскауен е на път да си отиде. Но тя, разбира се, не си отиде, защото по някакво чудо се беше окопитила. Но все пак тревогата не беше си отишла и къщата гъмжеше от гости. Не твърде спокойни. Ако беше на нейно място, и госпожа Нетълбед щеше да се оттегли в леглото си, докато суматохата поотмине.