Тя стоеше до кухненската си маса и претриваше сръчно между пръстите си брашно, захар и масло в голяма глинена купа, сякаш правеше кифли. Който и да е сезонът, колкото и висока да беше температурата, полковникът винаги се радваше на топлия й пудинг и този път той щеше да е ябълкова шарлота, подсладена със смес от счукани стафиди, портокалови кори и разни подправки и поръсена със супена лъжица бренди.
Ябълките вече бяха обелени и нарязани и лежаха като бледозелени листенца на тортената чиния, като чакаха останалите съставки на шарлотата. Хети беше приготвила ябълките, както и току-що беше обелила тонове картофи, изчистила две глави карфиол, нарязала една зелка и изчистила четири кутии пресни ягоди. Сега тя потракваше в миялната, като измиваше това, което госпожа Нетълбед смяташе за „най-изчанчените“ тигани, купи, гевгири, кухненски ножове и рендета.
В пещта се печаха шест килограма говеждо филе и през плътно затворената врата се промъкваше аромат на богат месен сок, смесен с миризмата на лука, с който госпожа Нетълбед беше оградила месото. То щеше да се сервира с печени картофи, пащернак, йоркширски пудинги, сос от хрян, соса от месото и прясно приготвена английска горчица.
Пудингите бяха почти готови. Две стъклени чинии с пресни ягоди и шоколадово суфле чакаха готови на студения рафт на кухненския шкаф. След като беше пъхнала ябълковата шарлота в горещата фурна, госпожа Нетълбед щеше да започне йоркширските пудинги. Тях можеше да приготви и Хети, но тя имаше по-силна ръка в биенето на тестото.
Кухненската врата се отвори. Госпожа Нетълбед си помисли, че това е съпругът й и не вдигна глава от работата си и попита:
— Мислиш ли, че е добре да разбием и крем към суфлето?
— Звучи превъзходно — каза мъжки глас, който не беше на мъжа й. Ръцете й замръзнаха. Бързо обърна глава и видя застанал на отворената врата не кой да е, а Джеръми Уелс. Тя зяпна приятно изненадана и й мина през ума, че точно сега, в данданията по приготвянето на неделната закуска, той беше едва ли не единственият човек, чието неочаквано пристигане може да я зарадва.
— А! — възкликна тя.
— Здрасти, госпожо Нетълбед. Каква чудесна готварска миризма. Какво ще има за обяд?
— Печено филе. — Тя стоеше с накривено боне и брашнени ръце, цялата грейнала към него. — Доктор Уелс! Къде се губиш, забравихме се вече. (Някога, когато се занимаваше с Едуард, тя го наричаше Джеръми, но щом си взе последните изпити и се дипломира, се обръщаше към него само с „доктор“. Смяташе, че той го заслужава след толкова години учене от дебели книги и взети изпити. За да си спести объркването, когато говореше за него, го споменаваше като „младия доктор Уелс“, докато баща му, за огорчение на добрия джентълмен, беше понижила до „стария доктор Уелс“.) — Какво правиш тук? Полковникът ли изпрати да те повикат
Джеръми затвори вратата след себе си и приближи до масата.
— Защо трябва да е изпращал да ме викат?
— За госпожа Кеъри-Луис. Тя не е добре. Той казва, че е жлъчна криза, но ние с Нетълбед мислим друго. Преуморена, бих казала, с едно-друго. Знаеше ли, че госпожа Боскауен е болна?
— Да, чух. Но май е преминала кризата.
— Здравата ни изплаши. Всички дотичаха вкъщи от Лондон и Шотландия и Господ знае откъде при мисълта, че може и да издъхне. Толкова зле беше.
— Съжалявам.
Тя сви вежди.
— Щом полковникът не те е повикал, защо тогава си тук?
— Просто за да ви видя всичките. — Той посегна и взе парченце ябълка от чинията за пай и го изяде. Ако това беше Лъвдей, тя щеше да я шляпне по ръката. — Къде са другите?
— Всички отидоха на църква без госпожа Кеъри-Луис. Както казах, тя е на легло.
— Може би трябва да се кача да я погледна?
— Ако спи, остави я да се наспи.
— Добре. Къщата пълна ли е?
— Ще се пукнем по шевовете. — Госпожа Нетълбед посегна към чинията за пай и започна да ръси гарнитурата върху ябълките, като притискаше сместа надолу до твърда коричка. — Атина доведе младия си приятел, капитан Райкрофт, а Едуард има приятел, който също ще погостува тук. Господин Калъндър.
— А Лъвдей?
— Да, Лъвдей, разбира се. И Джудит се връща тази сутрин.
— Къде е била?
— Гостува в Порткерис на семейство Уорън.
— Ще стигне ли обядът и за мен?
— А ти как мислиш, глупчо? Ще стигне и хартиса, ще ти кажа. Видя ли Нетълбед?
— Не, никого не съм видял. Току-що влязох.
— Ще му кажа да сложи още едни прибори. Защо сега не отидеш да видиш госпожа Кеъри-Луис? И ако каже, че ще стане, просто й кажи да не мърда от мястото си. Хети, свърши ли вече там? Има още съдове за миене, а и трябва да ми разбиеш малко сметана…