Тя вече ридаеше, като докосваше мокрите си бузи с безполезна малка украсена с дантела носна кърпичка.
— Нямаш ли нещо по-плътно от това? — попита той.
— Ами дамските носни кърпички винаги са толкова идиотски…
— Вземи моята. Малко ярка, но пък е идеално чиста.
— Какъв хубав цвят. Отива на синята ти риза. — Тя силно издуха носа си. — Май говоря прекалено много, нали?
— Съвсем не. Струва ми се, че имаш нужда да поговориш, а аз съм тук, за да те изслушам.
— О, скъпи Джеръми, ти си най-милият човек. А всъщност колкото и да е странно, не съм ни най-малко толкова глупава, колкото изглеждам от казаното. Знам, че трябва да има война. Знам, че не можем да продължим да позволяваме ужасни неща да стават в Европа — да се потискат хора, да губят свободата си, да ги затварят и убиват само защото са евреи. — Тя отново избърса сълзите си и пъхна носната си кърпа под възглавницата. — Точно преди да се появиш, четях книга. Просто роман, не особено дълбок… Но описва всичко толкова реалистично…
— Коя е книгата?
— Казва се „Бягство“ от някаква жена на име Етел Ванс. За Германия е. Една завършваща училище, много модерна и космополита, ръководена от родена в Америка графиня, вдовица. Млади момичета идват при нея да ги учи да карат ски и да учат френски и немски, както и музика. Всичко е много прелестно и цивилизовано. Но наблизо, скрит зад горите край ски пистите, има концентрационен лагер и въдворена в него еврейска актриса, осъдена на смърт.
— Надявам се, че тя е тази, която ще избяга.
— Не знам. Не съм я дочела до края. Но е смразяваща. Защото това е сегашното време. Всичко това става сега, с хора като нас. Това не е нещо от историята. То е сега. И е толкова отвратително, че някой трябва да го спре. Затова мисля, че това трябва да направим ние. — Тя невесело му се усмихна и това беше като разводнен слънчев лъч в дъждовен ден. — Добре. Няма да се вайкам повече. Толкова е хубаво, че те виждам. Но все още не знам защо си тук? Знам, че е уикенд, че си още с отворена риза и нехайно облечен, но защо не смесваш дози лекарства, не режеш някого и не караш хората да кажат „Аааа“? Или може би баща ти ти е дал ден почивка?
— Не. Всъщност майка ми и баща ми заминаха на островите Сили за няколкодневна ваканция. Той каза, че трябва да не изпусне този шанс, докато още може, защото както вървят нещата, Бог знае кога ще има втори.
— А практиката?
— Взехме временен заместник.
— Заместник? Но ти…
— Вече не съм съдружник на баща си.
— Той ли те уволни?
Джеръми се засмя.
— Не съвсем. Но аз бях избран от местния медицински комитет като резервна бройка. През това време баща ми ще трябва да се справя сам. Аз кандидатствах за присъединяване към Кралските доброволни военноморски войски от запаса и бях приет от медицинския генерален директор. Хирург лейтенант-командир Джеръми Уелс, КДВВЗ. Как ти звучи?
— О, Джеръми. Много впечатляващо, но ужасно плашещо. И смело. Наистина ли трябваше да го правиш?
— Направих го. Дори ходих в Гийвс и си купих униформа. Приличам малко на униформен театрален портиер, но се надявам всички да свикнем с това.
— Ще изглеждаш божествено.
— Трябва да се явя в Девънпортските казарми следващия четвъртък.
— А дотогава?
— Исках да ви видя всичките. И да се сбогувам.
— Ще останеш, разбира се.
— Ако има място.
— О, мило момче, за теб винаги ще има място. Дори когато сме малко попрепълнени. Носиш ли си куфар?
Той прояви достатъчно благоприличие да се направи на смутен.