— Да. Готов. В случай, че ме поканите.
— Каза ли ти госпожа Нетълбед за Гас Калъндър? Приятелят на Едуард от Кембридж.
— Каза ми, че ви гостува.
— Той е доста интересен. Малко като тъмен кон. Боя се, че Лъвдей е хлътнала по него.
— Лъвдей?!
— Не е ли смайващо? Знаеш колко ужасно груба и безцеремонна е била винаги към приятелите на Едуард. Кръщаваше ги с кошмарни прякори и имитираше сладникавите им гласове. Е, този е съвсем друго нещо. Човек почти би казал, че поглъща всяка негова дума. Никога досега не съм я виждала дори най-слабо заинтересувана от някой представителен младеж.
Джеръми беше силно развеселен.
— А той как приема привързаността й?
— Бих казала, че твърде хладно. Но се държи много добре.
— С какво е толкова интересен?
— Не знам. Просто е различен от другите приятели на Едуард. И е шотландец, но е малко хлъзгав по отношение на семейството си. Резервиран, предполагам. И малко лишен от чувство за хумор. При това е художник. Рисуването му е хоби и е изумително добър. Вече направи няколко очарователни малки ескизи. Трябва да го накараш да ти ги покаже.
— Скрити дълбини.
— Да. Предполагам. И защо не? Ние всички сме такива екстроверти, очакваме всички да прострат живота си на въжето за пране. Така или иначе ще се запознаеш с него. И не забравяй, че всички сме приели мълчаливо споразумение да не се закачаме. Дори Едуард е станал невероятно тактичен. В края на краищата, понякога забравяме, че нашето лошо изтърсаче пораства. Може би вече е време тя да започне да се влюбва в нещо, което няма четири крака и опашка. И трябва да кажа, че той е много внимателен към нея. Всичко е много мило. — Внезапно тя се прозина и се отпусна назад върху възглавниците, като измъкна ръката си изпод неговата. — Иска ми се да не съм толкова уморена. Единственото, което ми се прави, е да спя.
— Ами спи тогава.
— Стана ми толкова по-добре, като си поговорих с теб.
— Нали точно това се иска от една професионална консултация.
— Ще трябва да ми изпратиш тайната си сметка.
— Ще го направя, ако не си останеш тук. Почини си наистина добре. Как се чувстваш с храната? Не искаш ли нещо за обяд?
Тя смръщи нос.
— Не особено.
— Малко супа? Силен бульон или нещо подобно. Ще кажа на госпожа Нетълбед.
— Недей. Кажи на Мери. Тя ще е някъде наблизо. И й кажи, че оставаш. Ще ти намери стая.
— Добре. — Той стана. — По-късно ще намина да те видя.
— Толкова ме успокоява, като знам, че си тук. Точно както някога. — Тя му се усмихна, изпълнена с топлота и признателна привързаност. — Това толкова подобрява всичко.
Той я остави и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. За момент се поколеба. Знаеше, че трябва да отиде да намери Мери Милиуей, но не беше сигурен откъде да започне да я търси. И тогава всичките му мисли за Мери Милиуей излетяха от главата му, прогонени от музика. Тя идваше от далечния край на дългия коридор в крилото за гости. От стаята на Джудит. Тя беше тук. Беше се върнала от Порткерис. Може би си разопакова багажа. И докато прави това, е сложила плоча на грамофона си. Може би за компания. За утеха.
Пиано. Бах. „Исус — радостта на човека“.
Той спря и се заслуша, изпълнен с мека и пронизваща носталгия. Със стряскаща яркост се върна обратно във времето на вечернята в училищния си параклис, спомни си златната лятна светлина, която струеше през прозорците с цветни стъкла. Острото неудобство на опушените дъбови пейки, чистите гласове на младите дисканти, които пееха редуващите се фрази на класическия хорал. Почти усети мириса на старите книги с химни.
След малко продължи по коридора. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Вратата на стаята на Джудит беше открехната. Той внимателно я побутна и отвори. Тя не го чу. Куфари и пакети стояха по пода около нея, но тя очевидно беше ги зарязала и бе предпочела да напише писмо, защото седеше на бюрото си съсредоточена върху заниманието си, а профилът й беше в рамката на отворения прозорец. Къдрица с цвят на пчелен мед падаше по едната й страна. Беше в лазурно синя памучна рокля, напръскана с бели цветя. Нейното съсредоточаване, това, че не усещаше присъствието му, я правеха толкова уязвима и в същото време толкова прелестна, че изведнъж Джеръми пожела времето да спре. Като филм, прекъснат на определен кадър, той искаше този миг да трае вечно.
Мина му през ума, че осемнадесет години са удивителна възраст за едно момиче, разпънато между непохватността на юношеството и пълния разцвет на женствеността. Беше като да гледаш как стегната пъпка на роза се разгъва всеки ден все повече и да знаеш, че пълното й съвършенство все още предстои. Магическата метаморфоза не ставаше с всеки, разбира се, и през живота си той бе срещал премного прекалено бързо израснали ученички, натежали, с блузи, опънати на добре развития им бюст, и излъчващи толкова женски чар, колкото треньор по ръгби в дъждовен ден.