Но той бе свидетел на чудото, станало с Атина. Един ден дългокрако, игриво русо момиченце, а на другия — обект на желание на всеки мъж. А сега беше ред на Джудит и той си спомни малкото момиче, с което за пръв път беше говорил във вагона преди четири години. И се почувства малко натъжен. Но имаше и причина да е благодарен. Баща му, старият доктор Уелс, беше служил като фронтови медицински офицер през първата световна война и бе му говорил малко, макар и доста пестеливо, за своя сковаващ съзнанието опит. Така че Джеръми беше наясно, че единственото сигурно нещо за месеците и годините пред него като флотски хирург на борда на корабите на Нейно величество е, че от време на време ще трябва да се справя със самота, изтощение, мизерия, неудобства и чист ужас и че спомените за по-хубави дни вероятно ще станат пазители на собственото му душевно здраве.
Сега. Този момент, сграбчен от времето като муха в кехлибар, е такъв спомен.
Беше стоял така достатъчно дълго. Канеше се да заговори, но в този момент произведението на Бах стигна до своя чудесен край. Тишината, настъпила след финалните акорди, беше запълнена само от гукането на гълъбите под прозореца.
— Джудит!
Тя вдигна глава и го видя, но за миг не каза нищо, докато той загрижено гледаше бледото й лице. После каза:
— Даяна е болна — и това не беше въпрос, а констатация.
Толкова ти се полага, щом си лекар.
— Ни най-малко — каза той веднага. — Само е преуморена.
— О! — Тя пусна писалката си и се облегна назад на стола си. — Какво облекчение. Мери ми каза, че е на легло, но не и че са изпратили да те повикат.
— Мери не знаеше. Още не съм я виждал. Никого не съм виждал освен госпожа Нетълбед. Очевидно всички са отишли на църква. А мен не са ме викали, просто дойдох. Даяна наистина е добре, не се безпокой.
— Може би трябва да отида и да я видя за малко.
— Остави я. Мисля, че се кани да поспи. Можеш да я посетиш по-късно. — Той се поколеба. — Преча ли ти?
— Не, разбира се. Опитах се да пиша на майка ми, но нещо не ми върви писането. Влизай. Ела и седни. Не съм те виждала от месеци.
И така той пристъпи в стаята над затворените куфари и се смъкна до смешен малък фотьойл, прекалено тесен за мъжкия му гръб.
— Кога се върна? — попита той.
— Преди около половин час. Мислех да разопаковам, но после реших да пиша на родителите си. Толкова отдавна не съм им писала. И толкова много неща се случиха.
— Добре ли прекара в Порткерис?
— Да. Там винаги е забавно. Малко като в цирк с три арени. Свободен ден ли имаш или какво?
— Не. Не съвсем.
Тя почака той да продължи обяснението. След като това не последва, тя внезапно се усмихна.
— Знаеш ли, Джеръми, ти си необикновен. Никога не се променяш. Изглеждаш точно така, както и когато те видях за пръв път във влака от Плимут.
— Не знам как точно да приема това. Винаги съм смятал, че има място за подобрение.
Тя се засмя.
— Трябваше да бъде комплимент.
— В отпуска съм — каза той.
— Сигурна съм, че я заслужаваш.
— Отпуска за заминаване, може да я наречеш. Присъединих се към КДВВЗ. Явявам се в Девънпорт следващия четвъртък и Даяна ме помоли да остана тук дотогава.
— О, Джеръми!
— Бива си го решението, нали? Но аз го предъвквах цяло лято и сега ми се струва, че рано или късно това ще стане и колкото по-скоро то стане, толкова по-бързо ще приключим всичко и ще се справим с него. И при това мога да бъда в началото на събитията.
— Какво казва баща ти?
— Обсъдих всичко с него и за щастие той е на същото мнение. Което е хубаво от негова страна, защото остава сам под тежестта на голяма практика.
— В морето ли отиваш?
— Ако имам малко късмет.
— Ще ни липсваш.
— Можеш да ми пишеш. Ще ми бъдеш другарче по писма.
— Добре.
— Договорихме се. Сега — той се надигна малко трудно от малкия стол, — трябва да намеря Мери и да ме разквартируват. Другите ще се върнат от църква всеки момент и не е зле да се поприведа в ред преди обяда.
Но Джудит имаше още новини да сподели с него.
— Знаеше ли, че вече имам кола?
— Кола? — Той беше силно впечатлен. — Твоя собствена?
— Да. — Тя грейна, доволна от реакцията му. — Чисто нова. Чудесен малък морис. Трябва да ти я покажа.