Той беше казал: „Колко хубаво е да се запознаем“, и за момент сянка на усмивка докосна устните му, и гласът му беше внимателен, без акцент, и същевременно без следа от наследствения, присъщ на висшата класа провлечен говор на приятелите на Едуард. „Нещо ново, в края на краищата“, реши Джудит. Защо не, наистина?
— Къде ще седнете? Елате, ще ви донеса стол. — И той отиде да приближи един.
— Къде са другите? — отново попита Лъвдей.
Атина й каза, когато всички седнаха отново на топлото слънце.
— Татко отиде да види мама, Едуард търси нещо за пиене, Нетълбед не искаше да донесе питиетата, за да не се стоплят на слънце.
— Разбрахте ли, че и Джеръми е дошъл?
— Нетълбед ни каза. Приятна изненада. Мама ще е очарована.
— Той е в отпуска за заминаване — каза Джудит. — Става хирург в КДВВЗ и трябва да се яви в Девънпорт следващата седмица.
— Господи — каза Атина. — Колко ужасяващо смело. Добър човек, само като си помислиш за безкористните неща, които ще прави.
— Обясни кой е Джеръми — каза й Рупърт.
— Ами тъкмо опитвах, когато дойдоха Джудит и Лъвдей. Той е другият почти член на семейството. Винаги е бил наоколо. Баща му е нашият доктор, а той беше частен учител на Едуард. Мисля, че е пристигнал, когато всички бяхме на църква.
— Той ще остане — каза й Джудит. — Докато стане време да тръгне.
— Трябва всички до го глезим и да направим всичко много специално.
Гас беше оставил сакото си на тревата до себе си. Сега протегна ръка да го вземе и бръкна в джоба за цигарите и запалката си. Докато го правеше, някакъв предмет изпадна от вътрешния му джоб до стола на Джудит. Тя видя малък, дебел скицник, стегнат с ластик. Лъвдей, която седеше в краката му, също го видя и се спусна върху него.
— Скицника ти. Не трябва да го губиш.
Той изглеждаше леко смутен.
— О, извинявай.
Той протегна ръка да го вземе, но Лъвдей го притисна здраво.
— Моля те, нека го покажа на Джудит. Не трябва да си против. Толкова си блестящ, искам и тя да го види. Моля те…
— Сигурен съм, че тя не се интересува…
— Не бъди толкова скромен, Гас. Разбира се, че се интересува. Както и всички ние. Моля те, кажи да.
На Джудит малко й дожаля за Гас, който явно не искаше абсолютно личните му работи да бъдат публично показани.
— Лъвдей, може би той не иска всички ние да ги зяпаме?
— Това не е зяпане. То е да ти е интересно и да те изпълва с възхищение.
Джудит погледна Гас.
— Винаги ли носиш скицник със себе си?
— Да. — Той внезапно й се усмихна, може би благодарен за подкрепата, и усмивката преобрази доста сериозните му черти. — Човек никога не знае кога ще се натъкне на нещо, което просто плаче да го нарисуваш, и после ужасно се измъчваш, че не е имало с какво да го хванеш. Някои хора правят снимки, но аз предпочитам рисуването.
— Случва ли се дори в църквата?
Той се засмя.
— Може и да се случи. Макар че не бих посмял да рисувам в църква. Това просто е нещо, което нося със себе си, някак си автоматично.
— Като дребни за ресто.
— Точно така. — Той взе скицника от Лъвдей и го остави в скута на Джудит. — Може да го разгледаш.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Просто малки ескизи, нищо особено.
Но Лъвдей се намеси възбудено, коленичи до Джудит, смъкна ластичето от скицника, като го остави на коляното на Джудит, започна да обръща страниците и не спря да прави горд текущ собственически коментар.
— А това е заливчето. Не е ли хубаво? А Гас го направи за миг. Това е скалата на върха на мочурището, това е хамбарът на госпожа Мъдж с кокошки по стълбите…
Докато страниците бавно се обръщаха пред нея, Джудит се изпълваше с нарастващо учудване, защото разбра, че разглежда работите на истински професионалист. Всяка малка скица с молив беше направена с точността и детайлите на архитектурен чертеж и надписана и датирана с точната ситуация. Заливът в Нанчероу. Ферма Лиджи. След като ги беше нарисувал с молив, беше ги оцветил с акварел в бледи тонове и цветовете бяха напълно оригинални, видени с истинско око на художник, така че стар насип на калаена мина стоеше лилав на вечерната светлина, гранитът беше докоснат от коралово розово, а покрит с плочи покрив беше син като зюмбюл. Палитра, каквато Джудит, а вероятно и повечето други хора, никога по-рано не бяха виждали.