И сега брегът. Дълги вълни, налитащи върху кремавите пясъци от синия замъглен хоризонт. Следваща страница: църквата на Розмълиън. Тя видя старата врата с каменната си резба, портала от единадесети век, поддържан от римски капители. Тя се почувства почти засрамена, защото Гас беше видял красота и симетрия, която Джудит, безброй пъти преминавала през тази врата, никога не бе успяла да оцени.
Бяха прегледали само половината от скицника, но Лъвдей обяви:
— Тази беше последната. Другата половина е празна. — Тя обърна последната страница с претенциозен жест. — Тарара, тарара, това съм аз. Гас ме нарисува.
Но нямаше нужда да им казва. Лъвдей, седнала на една скала със силует на фона на морето, облечена в избеляла розова памучна рокля, боса, вятърът разрошва тъмните й къдрици. И Джудит видя, че Гас е завършен портретист. Той леко беше преувеличил дължината на краката и стройната й шия, извивката на мършавите й рамене, загатнатата, непринудена грация на позата й. Така той някак си беше уловил самата същност на Лъвдей в най-уязвимия й вид, нейната най-голяма мекота. Внезапно всичко се промени и Джудит разбра, че отношенията между Гас и Лъвдей не са еднопосочни, както беше й се сторило отначало, защото това беше миниатюрен портрет, нарисуван с любов, и тя изведнъж се почувства като воайор, смутил момент на най-лична интимност.
Последва тишина. Накрая до нея достигнаха тихите гласове на Рупърт и Атина, които си говореха встрани от тях. Атина правеше плитка от маргарити. После Лъвдей заговори отново.
— Харесва ли ти, Джудит? — Джудит рязко затвори скицника и отново го стегна с ластика. — Нали е способен?
— Много способен.
Тя вдигна очи и видя, че Гас я наблюдава. За част от секундата тя изпита силна хармония с него. „Ти разбираш. Не казвай нищо. Знам, че знаеш“. Той не беше го казал, но думите му стигнаха до нея по телепатия. Тя му се усмихна и подхвърли скицника, а той го улови като топка за крикет.
— Повече от способен. Просто блестящ. Лъвдей е права. Благодаря, че ми позволи да разгледам рисунките.
— Няма за какво. — Той се отвърна от нея да вземе сакото си и магията се разруши, моментът приключи. — Това е само хоби. — Той отново пъхна скицника в скривалището му. — Не си представям, че ще се издържам от него.
— Обзалагам се, че ще бъдеш много повече художник, отколкото инженер — каза Лъвдей.
— Мога да бъда и двете.
— Въпреки това някак си не мисля, че накрая ще умираш от глад в някоя мансарда.
Той се засмя и поклати глава.
— Не мога да бъда толкова сигурен…
Някъде в къщата хлопна врата. Това привлече вниманието на Атина и тя с веригата от маргаритки в ръце вдигна очи.
— Това трябва да е Едуард. Какво прави? Просто умирам от жажда.
Едуард. Удивително, Джудит за малко го беше забравила. Но сега Гас и Лъвдей и всички мисли за тях излетяха от главата й. Едуард беше почти тук. Тя погледна и видя през отворения френски прозорец да се появяват двама млади мъже. Едуард и Джеръми, и двамата с подноси с бутилки и чаши на тях. Тя ги гледаше да приближават през огрятата от лятно слънце поляна, като се смееха на някаква нечута от компанията шега. И само зърването на Едуард измести всичко. Тя усети как подскочи сърцето й, тялото й копнееше да изтича да го посрещне и разбра, че това е момент на пълна сигурност. Тя го обичаше повече от всичко друго, винаги беше го обичала и винаги ще го обича. Освен това имаше да му казва нещо вълнуващо… Тайна, която би споделила само с него. И си каза, че това ще е като да му направи чудесен подарък, дар, който й бе струвал твърде много и тя ще гледа как той го отваря. Но това е за по-късно. Когато двамата останат насаме. Точно сега беше достатъчно да гледа как той приближава по тревата.
Гас беше станал и тръгна да нареди нещата на масата, за да направи място за двата подноса. Рупърт обаче разумно реши да остане на мястото си с проточената си фигура, грациозно свита на примка на шезлонга и с отпуснати клепачи, полузатворени от слънцето.
Подносите накрая бяха оставени с благодарно хлопване.
— Ама че е тежък — каза Едуард. — Какво ли не правим за тези мързеливци?
— Всички сме пресъхнали до предела — неблагодарно се оплака Атина. — Какво толкова прави?
— Дърдорих си с Нетълбед.
— А и Джеръми. Каква божествена изненада. Ела да ме целунеш. — Джеръми колебливо се подчини. — И погледни колко нови лица трябва да видиш! Гас. И Рупърт. И всички. Джеръми, каниш се да отидеш в морските сили. Много смело. Нямам търпение да те видя в униформа. Е, кой сега ще бъде барман? Умирам за джин с тоник. Донесохте ли лед?