Едуард стоеше между Джудит и слънцето. Тя го погледна в лицето, видя сините му очи и светлата къдрица. Той се наведе, опрян на рамката на шезлонга й, за да я целуне. И каза:
— Прибрала си се благополучно.
— Преди около час.
Той се усмихна и се изправи.
— Какво искаш за пиене? — И това беше достатъчно, и в момента тя не искаше нищо повече.
След като питиетата бяха раздадени и всички ги получиха, те насядаха и започнаха да обсъждат плана за следобеда.
— Ние категорично отиваме до заливчето — обяви Лъвдей. — Така де, отиваме с Гас, каквото и да искат другите. Приливът е висок в пет следобед и ще е съвсем хубаво.
— Кога искаш да тръгнем? — попита Атина.
— Веднага след обяда. Колкото може по-скоро. И си вземете храна… О, елате всички. — Тя погледна Рупърт с умоляващи очи. — И ти би искал да дойдеш, нали?
— Разбира се. А Атина?
— Не бих го пропуснала за нищо на света. Всички ще отидем. Без татко. Защото той не си пада по пикниците.
— И без майка ти — каза Джеръми, който се бе седнал на тревата с кръстосани крака и стискаше халба с бира. — Тя трябва да прекара деня на легло.
— Лекарска заповед? — попита Атина.
— Лекарска заповед.
— Не е болна, нали?
— Не е. Просто е преуморена. Ще спи.
— В такъв случай нека помолим Мери да дойде с нас. Може би ще помогне с храната. Не можем да очакваме госпожа Нетълбед да прави още нещо след готвенето на неделен обяд за всички нас. При това тя винаги слага краката си на високо в неделя следобед и има защо.
— Аз ще помогна — моментално предложи Лъвдей. — Има цяла нова кутия с шоколадови бисквити и госпожа Нетълбед направи лимонов кейк. Видях тази сутрин, преди да идем на църква.
— И ще ни трябват бидони с чай и лимонада. И ще водим милите кученца…
— Започва да звучи като военен поход — каза Рупърт. — Очаквам всеки момент да ми наредят да отида да изкопая отходно място.
Атина го шляпна по коляното.
— Не ставай толкова глупав.
— Или да разпъна палатка. Безполезен съм в тази дейност. Те винаги се срутват.
Атина, необичайно за нея, се разсмя.
— А какво ще кажеш за лагерните огньове? За тях бива ли те? Не, като си помисля, няма нужда да се тревожиш, защото Едуард идва и е голям факир с огньовете.
Едуард сви вежди.
— За какво ти е огън в ден като днешния?
— За готвене.
— И какво ще се готви?
— Наденички. Ще си вземем наденички. Или печени картофи. Или може би някой ще хване риба.
— С какво?
— С тризъбец. С изкривена карфица и малко канап.
— Лично аз смятам да забравим за паленето на огън. Много е горещо и прекалено сложно. Пък и без това с Джудит няма да дойдем.
Прозвучаха смайване, неодобрение и разочарование след тези думи.
— Ама защо? Разбира се, че трябва да дойдете. Защо не? Защо не искате да дойдете?
— Имаме предишен ангажимент. Отиваме в Дауър Хауз да видим леля Лавиния.
— Тя знае ли?
— Разбира се. Настоява да отидем. Само за малко, разбира се. Но не е виждала Джудит, откакто се разболя. Така че отиваме.
— Е, добре — сви рамене Атина. — Щом е за малко, ще дойдете при нас по-късно. Ще ви оставим да донесете една от кошниците с храна за чая, така че ако не дойдете, ще останем гладни. Като казах това… — Тя свали тъмните си очила и погледна часовника си.
— Знам — каза Рупърт. — Умираш от глад.
— Как позна?
— Инстинкт. Чист животински инстинкт. Но чуй… — Той наостри уши. — Няма нужда да припадаш. Спасението пристига.
В този момент се появи полковник Кеъри-Луис, който излезе от приемната и се отправи през поляната към малката група, която се състоеше от трите му деца и техните приятели. Още беше в костюма си за църква и вятърът подхвана оредялата му коса и я събра като гребен на петел. Когато приближи, смутено се усмихна и опита да приглади косата си с ръка.
— Колко приятно изглеждате — каза той. — Но се боя, че трябва да наруша спокойствието ви. — Четиримата млади мъже вече бяха станали. — Нетълбед ме помоли да ви кажа, че обядът е почти сервиран.
— О, мили татко, не си ли имал време да изпиеш нещо?
— Имах. Изпих чаша шери с майка ви.
— Как е тя?
Атина се надигна и стана на крака, като изтръска трева и маргаритки от полата си.
— Добре е. Мери току-що й занесе купичка със супа. Каза, че не й се яде ростбиф. Мисля, че ще си остане в леглото до края на деня.