Атина отиде да прегърне баща си.
— Горкичките ми — каза тя. — Нищо. Да вървим. — Тя пъхна ръка под неговата и те тръгнаха към къщата. Останалите се помотаха след тях, като събираха чаши и бирени бутилки върху подносите.
Без да го карат, Гас взе единия и попита:
— Къде да го отнеса?
— Ако ме последваш, ще се отправим към царството на Нетълбед.
Малката процесия разпръснато се отправи към къщата. Джудит вървеше последна и носеше пепелник и две забравени чаши. Зад нея опустялата градина се приличаше на слънце и сянката на чадъра с танцуващите си ресни падаше тъмна върху празните платнени шезлонги и карирани черги.
Когато обядът свърши и чиниите от пудинг бяха раздигани, по искане на Атина кафето бе сервирано на масата в трапезарията.
— Ако се струпаме в приемната — отбеляза тя съвсем предвидило, — ще потънем във фотьойлите, ще отидем да спим или ще започнем да четем вестници и следобедът ще свърши, преди да е започнал.
Лъвдей беше напълно съгласна.
— Аз не искам кафе. Ще отида да опаковам храната за пикника.
— Не се мотай в краката на госпожа Нетълбед — предупреди я Мери.
— Няма. Ще дойдеш ли да ми помогнеш, Мери? Ако сме двете, ще стане много по-бързо. И искаме да дойдеш с нас — добави тя с умилкване. — Не си идвала на заливчето от векове. И ще вземем и кучетата.
— Няма да вземете Пико. Той се е свил на кревата на майка ви като малък принц. Не бива да го разбутвате.
— Добре, ще взема само Тайгър. Моля те, ела да ми помогнеш, Мери.
Мери въздъхна. За всички беше очевидно, че би искала да поседне за пет минути и да смели огромния си неделен обяд, но Лъвдей, както винаги, правеше каквото поиска.
— Никога не съм виждала дете като теб — каза Мери, но стана, извини се на полковника и понесе чашата с кафе и чинийката си след Лъвдей навън.
— Ще намажем филии с масло — чу я Джудит да казва важно на Мери, — и ще сложим чайника, за да приготвим чай…
Едуард също беше нетърпелив, но по друга причина.
— Мисля, че можем да пропуснем кафето — каза той на Джудит, — и веднага да тръгнем към Дауър Хауз. Леля Лавиния обикновено е съвсем закачлива след обяд, но после й се доспива и дреме. Сега е най-удобният момент да я заварим в добро настроение.
— Не оставайте дълго — предупреди баща му. — Приблизително половин час е най-дългото време, което може да издържи.
— Добре, татко, обещавам.
— Кога ще се върнете? — попита Атина.
— Предполагам, че към три и половина.
— И ще дойдете при нас на залива?
— Разбира се. Очаквайте ни, когато ни видите.
— Ще ви оставя едната кошница на масата в хола, за да я донесете.
— Звучи като наказание.
— Не е. Само средство да сме сигурни, че ще дойдете. Следобедът е чудесен, точно за плуване от скалите нататък.
— Ще дойдем. Готова ли си, Джудит?
Тя стана. Другите останаха на масата, обърнати към нея, усмихнати. Полковникът, Атина, Джеръми, Рупърт и загадъчният Гас.
— Довиждане — каза тя.
— До скоро… Поздрави на леля Лавиния… Предайте й особената ни обич… Кажете й, че ще намина да я видя довечера.
Те тръгнаха. Пред входната врата имаше изложба на коли, в това число и тази на Едуард, защото беше закарал на църква Атина и Рупърт с нея. Те влязоха в колата и понеже беше стояла на слънце вътре беше като пещ, кожените седалки бяха горещи като тиган.
— Боже, каква фурна. — Едуард смъкна прозорците, за да се получи слабо течение. За обяд, за разлика от баща си, той отново беше си сложил връзката, но сега я смъкна рязко и разкопча горното копче на ризата си. — Трябваше да я паркирам на сянка. Нищо, това прави перспективата да скочиш в морето още по-примамлива. И когато това време дойде, ще е още по-великолепно, защото с теб ще сме изпълнили дълга си.
— Всъщност не е точно дълг — отбеляза Джудит, макар че не искаше да му противоречи и изцяло разбираше гледната му точка.
— Така е. — Едуард запали мотора и потеглиха през тупналия чакъл към прохладния тунел на улицата. — Но не бива да очакваш да е същата весела, жизнена леля Лавиния, която познавахме и обичахме. Претърпяла е тежки удари и това си личи.
— Но не е мъртва. Само това има значение. И отново ще се оправи. — Тя се замисли над това. Леля Лавиния, в края на краищата, беше много стара. — Или поне ще укрепне. — И друга мисъл прониза съзнанието й. — О, Боже, не взех нищо да й занеса. Трябва да купя цветя или нещо друго. Може би шоколадови бонбони.
— Тя е отрупана и с двете. И с грозде, и с одеколон, и кутии канелен сапун. Не само семейството се грижи за нея. Тя има приятели в цялото графство, които се тълпят у тях да й изкажат уважението и да отбележат факта, че не гушна букета.