— Трябва да е наистина прекрасно да си толкова стар и още да имаш много приятели. Би било ужасно да си стар и самотен.
— Или стар и самотен и смазан от бедност. Това е дори още по-лошо.
Тази забележка беше толкова неприсъща на Едуард, че Джудит сви вежди.
— Откъде знаеш?
— От старите хора в имението… Баща ми често ме водеше при тях. Не от снизходителност, а само да проверим дали са добре. Най-често не бяха.
— И какво правехте?
— Не можехме да направим много. Обикновено отказваха да им даваме пари. Не искаха да се преместват при син или дъщеря, ужасяваха се от дамгата на всякакъв вид социални помощи. Просто искаха да умрат в собственото си легло.
— Разбираемо е.
— Да, но не е много лесно да се справиш с него. Особено когато хижицата, в която живеят, трябва да приюти нов млад орач или горски служител.
— Но вероятно не можехте да ги прогоните?
— Звучиш като викториански роман. Разбира се, че не ги гонехме. Гледахме ги и се грижехме за тях, докато накрая си отидат.
— А къде живееше младият нов орач?
Едуард сви рамене.
— При родителите си, под наем, или някъде. Беше просто въпрос да се вземе предвид всичко за всеки.
Джудит си помисли за Филис и разказа на Едуард за тежките й условия и обстоятелства.
— Беше чудесно да я видя, но и ужасно, защото трябва да живее в такова мрачно място и в толкова неприветлива малка къща. А ако Сирил отиде във флота, ще трябва да я напусне, защото принадлежи на минната компания.
— Синдромът на прикачената къща.
— Това е просто ужасно несправедливо.
— Но ако искаш някой да работи за теб, трябва да му осигуриш жилище.
— А не трябва ли всеки да си има свое?
— Това е да говориш за страната Утопия, която не съществува.
Джудит замълча. Вече бяха на главния път и слизаха надолу по хълма към Розмълиън. Дърветата хвърляха тъмна петниста сянка върху настилката и селото дремеше в жегата, разположено до малка бистра река с брегове, пожълтели от лютичета. А Джудит мислеше за Филис и разбра, че е доста странно да води такъв разговор с Едуард, когото обичаше повече от всички, които някога бе познавала, и когото не беше виждала от вечерта на унижаването на Били Фосет в канавката на Порткерис. Но беше и доста хубаво, защото означаваше, че могат да говорят не само за любов, а и за други, по-дълбоки теми. И беше лесно и естествено да говори с него за такива неща, защото го познаваше от толкова отдавна и той беше част от живота й още преди да го обсеби целия.
Върна се към Филис.
— Мислиш ли, че някога ще се осъществи? Имам предвид страната Утопия. Мислиш ли, че нещата ще станат някога добри за всички?
— Не.
— А равенството?
— Няма такова нещо въобще. Но защо се занимаваме с толкова сериозни въпроси? Нека говорим за нещо невероятно по-весело и тогава ще пристигнем в Дауър Хауз с грейнали усмивки на лицата и всички, дори Изабел, ще се зарадват да ни видят.
Каквито те и бяха. Изабел отвори вратата пред тях точно когато сестрата слизаше по стълбите, като носеше подноса с обяда на леля Лавиния. Въпреки жегата на деня, сестрата беше в пълна униформа — колосана престилка, бяла касинка, дебели черни чорапи. Имаше страховита фигура и Джудит изпитваше голямо облекчение от това, че не тя лежеше горе под грижите на такъв брилянт. Самата идея за това беше твърде плашеща, но пък леля Лавиния не беше от хората, които могат да бъдат изплашени от когото и да било, дори не от тиранична жена.
Тя се казваше сестра Веланова. Едуард, едва изрекъл това трудно име, запозна Джудит, а тя, докато се ръкуваше, трябваше да сподави позорен смях. Като се качиха горе, където вече не можеха да ги чуят, тя го удари над лакътя с юмрук.
— Защо не ми каза, че се казва така? — прошепна гневно тя.
— Исках да те изненадам приятно.
— Не може да се казва Веланова.
— Може, може. Така се казва. — Но и той се смееше.
Стаята на леля Лавиния беше пълна със слънце, цветя, пробляскващи сребро и кристал, снимки, книги. Тя лежеше на кревата, подпряна от купчина украсени с дантела снежнобели възглавници, а раменете й бяха завити с шотландски шал от най-фина вълна. Бялата й коса беше грижливо сресана и когато те се появиха на отворената врата, свали очилата си и широко разпери ръце за приветствие.
— О, милите ми, с такова нетърпение ви очаквах. Толкова се вълнувах, че едва си изядох обяда. Риба, задушена на пара, и яйчен крем, а ми се яде агнешко. Елате и ми дайте по целувка. Мила Джудит, не съм те виждала от толкова отдавна…