Беше отслабнала. Много силно. Беше изгубила много килограми, затова лицето й беше хлътнало покрай костите и очите й бяха потънали. Но светеха както винаги, страните й се дърпаха настрани сякаш не можеше да спре да се усмихва.
Джудит се наведе да я целуне и каза:
— Чувствам се виновна, защото не ти донесох подарък.
— Не искам подаръци, искам теб. И Едуард. Мило момче, колко хубаво е, че дойде. Знам прекрасно, че в ден като този просто умирате да слезете до залива и да скочите в морето.
Едуард се засмя.
— Имаш вътрешно зрение, лельо Лавиния, и винаги си имала. Но не се тревожи, това ще почака. Всички други отиват там веднага щом Лъвдей и Мери Милиуей приготвят храната, а по-късно и ние ще отидем.
— В такъв случай няма да се чувствам егоистка. Елате и седнете — там има удобен стол, — и ми разкажете за всичко, което правите. Знаете ли, винаги съм мислила, че да си болен е толкова досадно, но изобщо не е така, видях повече хора и стари приятели напоследък, отколкото през много години преди това. Някои доста мрачни, трябва да призная, шепнеха като че ли едва не умирам, но повечето бяха общителни както винаги. Бях забравила, че имам толкова много приятели. Сега… — Джудит беше дръпнала един стол до кревата и леля Лавиния посегна към ръката й и здраво я стисна. Това беше ръка на старица, цялата в кости, кокалчета и пръстени. Усещаш я като много ценна. — Как прекара ваканцията в Порткерис? И кой ви е дошъл на гости в Нанчероу? Разкажете ми и за младия приятел на Атина…
Те стояха половин час, колкото им беше разрешено, и през цялото време говореха и се смееха, и осведомиха леля Лавиния за последните събития до едно — за станалите и предстоящите. Казаха й за Рупърт, и за Джеръми, и за Гас…
— Гас. Той твой приятел ли е, Едуард? Баща ти ми каза, че в очите на Лъвдей най-после са грейнали звезди… Не е ли изумително как малките момичета порастват изведнъж? Надявам се да не бъде наранена. И Даяна. Милата ми Даяна. Как се справя тя?
Те й разказаха за Даяна и леля Лавиния много се разстрои, и трябваше да я успокояват.
— Само е изтощена. Трябваше да направи толкова много неща.
— Всичко е по моя вина. Толкова ви изпоплаших всичките. Тя е светица, милата ми, идваше тук всеки ден, за да провери дали всичко върви както трябва. А то наистина вървеше както трябва. И щом Джеръми е в Нанчероу, ще й хвърля по едно око.
Тя не попита защо Джеръми е там, и сякаш по тайно съгласие нито Едуард, нито Джудит й казаха, че той е в отпуска за заминаване. Щеше само да се тревожи за него, да се тормози от печалното състояние на света. Точно сега поне можеха да й спестят това.
— За цялото лято ли си тук? — тя попита Джудит.
— Ами засега. По-късно ще отида при леля Биди в Девън. После ще отидем в Лондон за няколко дни да си купя малко дрехи за Сингапур.
— Сингапур! Бях забравила, че ще ни напуснеш. Кога отплаваш?
— През октомври.
— За колко време?
— Около година може би.
— О, майка ти ще бъде във възторг! Какво семейно обединяване ще си направите. Толкова се радвам за теб, миличка…
Но накрая времето свърши. Едуард дискретно погледна часовника си.
— Мисля, че трябва да тръгваме, лельо Лавиния. Не трябва да те изморяваме.
— Не сте ме изморили ни най-малко. Само ме направихте много щастлива.
— Искаш ли нещо? Имаш ли нужда да ти донесем нещо, или да направим нещо?
— Не, всичко си имам. — А после си спомни. — Да, може да направите нещо за мен.
— Какво?
Леля Лавиния пусна ръката на Джудит (беше я държала през цялото време на разговора) и се обърна в леглото, за да достигне чекмеджето на страничната масичка. Като го отвори, бръкна в него и извади ключ, прикрепен към смачкан етикет.
— Хижата — каза тя на Едуард.
— Какво за хижата?
— Само аз се грижа за нея. Редовно я отварям и изчиствам паяжините и паяците и гледам в нея да е топло и сухо. За съжаление, откакто съм болна, тя е съвсем занемарена. Преди да заминете за Нанчероу, бихте ли погледнали с Джудит дали всичко е както трябва? Много ме е страх, че някои от по-големите момчета в селото може да дойдат да се навират в нея и да повредят нещо. Не злонамерено, разбира се, просто от прекалена активност. Такъв товар ще ми падне от главата, ако се уверите, че всичко е наред. Тя ми е толкова скъпа, ужасно ми е трудно да лежа тук и да не знам какво става там.
Едуард стана и се разсмя.
— Лельо Лавиния, ти непрекъснато ме изненадваш. Последното нещо, за което трябва да се тревожиш, е къщичката.