— Но се тревожа. Тя е важна за мен.
— В такъв случай обещавам, че с Джудит ще отидем и ще отворим всички врати и прозорци и ако има дори една мишка или бръмбар, ще ги изпратим по дяволите.
— Знаех си — каза леля Лавиния, — че от всички хора на света само вие сте тези, които ще ме разберат.
Навън старомодната градина дремеше, потънала в аромати в топлия летен следобед. Едуард вървеше напред по пътеката през градината с рози, надолу по каменните стъпала към овощната градина. Тук тревата беше окосена и струпана на малки купи. По дърветата вече имаше плодове, бяха започнали да падат по земята, да лежат там, загниващи и сочни, под облаци оси. Въздухът леко миришеше на сайдер.
— Някой бере ли плодовете? — попита Джудит.
— Да. Но проблемът е, че градинарят вече доста остаря, заедно с леля Лавиния и Изабел, и вече това не му е по силите. Ще трябва някой да му помогне, когато ябълките трябва да се оберат и съхранят за зимата. Ще поговоря с татко. Може би Уолтър Мъдж или някое друго от момчетата ще дойде някой ден и ще ги обере с подвижна стълба.
Той вървеше пред нея, промушваше се под провисналите клони, натежали от тъмночервени плодове. Високо над главите им на някакво дърво пееше кос. Къщичката, закътана на завет в обраслия си в храсталак ъгъл, се приличаше на слънце. Едуард се изкачи по стълбите, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Той влезе, Джудит го последва.
Те стояха много близо един до друг в малкото пространство между двете дървени легла. Приятно миришеше на креозот, но беше горещо и задушно, въздухът бе застоял и напечен от затворената топлина. Гигантска синя муха бръмчеше около ветроупорния фенер, който висеше от централната греда, а в един ъгъл се диплеше огромна паяжина, осеяна с мъртви мухи.
— Ух! — възкликна Едуард и отиде да отвори прозорците. Всички се бяха поизкорубили и за целта трябваше мускулна сила. Синята муха излетя навън на чист въздух.
— Какво да правя с паяжината? — попита Джудит.
— Махни я.
— С какво?
Той разрови в шкафа от щайги за портокали и измъкна малка четка и очукана лопатка за боклук.
— Непрекъснато трябваше да метем пода. — И тя гледаше, сбърчила нос от отвращение, как той грижливо се разправи с паяжината и гадните й жертви, събра ги в лопатката, после излезе навън и изсипа съдържанието в тревата. — Какво още? — попита той, като се върна.
— Мисля, че друго няма. Никакви следи от мишки, никакви птичи гнезда. Може би прозорците трябва да се измият.
— Това ще е хубаво занимание за теб някой ден, когато няма какво друго да правиш. — Той пъхна четката и лопатката на мястото им в импровизирания шкаф и после седна на края на едно от леглата. — Тук може да се играе на мама и татко.
— Това ли правехте? — Тя седна на другото легло срещу него в тясното пространство. Беше все едно да разговаряш в кабината на лодка или в третокласно купе на влак. — Тук, имам предвид.
— Никакви такива глупости. Бяха истински неща, като лагерни огньове и от сорта. Белехме картофи и готвехме възможно най-отвратителни манджи, които кой знае защо имаха несравним вкус. Наденички, агнешки ребърца или прясна скумрия, ако бяхме ходили за риба. Но бяхме калпави готвачи. Никога не го правехме както трябва. Все нещо беше сурово или прегоряло.
— Какво друго правехте?
— Нищо особено. Невинни забавления. Най-хубавото беше да спиш на тъмно с отворени врати и прозорци и да слушаш звуците на нощта. Понякога ставаше адски студено. Една нощ избухна буря със светкавици…
Той беше толкова близо, би могла да протегне ръка и да докосне бузата му. Кожата му беше гладка и с бронзов загар, ръцете му бяха покрити с фини златни косъмчета, очите му със същия като на ризата му син цвят, къдрицата руса коса падаше на челото му. Тя седеше сгушена, мълчеше и се наслаждаваше на гласа му, на красотата му.
— … и светкавица прониза небето. Тази нощ имаше корабокрушение, край Ландс Енд, и видяхме пламъци, избухващи в небето, и мислехме, че са комети…
— Колко странно…
Очите им се срещнаха.
— Мила Джудит, станала си толкова хубава. Знаеше ли това? И много ми липсваше.
— О, Едуард…
— Нямаше да го кажа, ако не го мисля. И ми се струва особено приятно да седим тук заедно, незаобиколени от орди други хора.
— Трябва да ти разкажа нещо — каза тя.
Изражението му неуловимо се промени.
— Важно?
— Мисля, че да, за мен.
— Какво е то?
— Ами… За Били Фосет.
— Старият пръч. Не ми казвай, че отново е надигнал глава.
— Не. Отиде си. Отиде си завинаги.