Едуард. Тя усети как усмивка се промъква на лицето й. Сега връщане не можеше да има. Бяха направили последната стъпка и той се беше държал страшно приятно, като беше поискал Джудит за себе си по най-сложния начин. Беше я избрал, обичаше я. Бяха двама. Двойка. Някога някъде ще се оженят и ще бъдат заедно завинаги. По този въпрос нямаше и сянка от съмнение и перспективата я изпълваше с топло усещане за продължителност. По някаква причина светските ритуали на това състояние — предложение, годеж, сватба дори не й минаваха през ума. Те бяха просто конвенционална гарнитура, маловажна и почти излишна, защото тя се чувстваше сякаш тя и Едуард като езичници вече бяха си дали обет.
Тя се прозина, седна и посегна към собствените си дрехи — бикини и сутиен, басмената рокля, вдигната от пода. Тя я нахлузи през главата си, закопча копчетата и помисли, че трябва да среше косата си, но нямаше гребен. Едуард допуши цигарата си, хвърли я и се върна при нея, отново седна и те се оказаха лице в лице както преди час, и преди век, и преди цял свят.
Тя мълчеше. След малко той каза:
— Наистина вече трябва да тръгваме.
Но тя още не искаше да си тръгват. Имаше толкова много неща за казване.
— Аз наистина те обичам, Едуард. — Това беше най-важното. — Мисля, че винаги съм те обичала. — Беше чудесно да може да казва тези думи без да се притеснява или прикрива от тук нататък. — Това е като внезапно сбъдване на всичко. Не мога да си представя някога да обичам някого другиго.
— Но ще обичаш — каза той.
— О, не. Не разбираш. Никога няма да мога.
Той повтори същото.
— Да, ще обичаш. — Говореше много внимателно. — Сега ще пораснеш. Вече не си дете, не си дори в юношеска възраст. На осемнадесет! С целия ти живот пред теб. Това е само началото.
— Знам. На това да съм с теб. Да ти принадлежа.
Той поклати глава.
— Не. Не с мен…
Объркване.
— Но…
— Чуй ме. Това, което казвам, не значи, че не съм невероятно, много силно привързан към теб. Защитаващо. Нежно. Всичко това. Всички верни думи. Всички истински емоции. Но те принадлежат на сега. На този момент, на този следобед. Не са точно ефимерни, но сигурно не са завинаги.
Тя слушаше, и чуваше, и беше вцепенена. Не можеше да повярва. Той не знаеше какво говори. Не можеше да знае какво прави. Тя почувства, че топлата увереност, че е обичана, че това е над всичко друго, завинаги, бавно се изцежда от сърцето й като вода от филтър. Как той не можеше чувства същото като нея? Как не може да разбере това, което тя знае вън от всякакво съмнение? Та те си принадлежаха. Един на друг.
Но сега…
Това беше повече, отколкото тя можеше да понесе. Търсеше трескаво слабите места в аргументите му, причина, заради която се измъква, за неговата перфидност.
— Знам защо е така. Заради войната. Ще има война и ти ще трябва да отидеш и да се биеш заедно с Кралските въздушни сили, и може да те убият и не искаш да ме оставиш сама…
Той я прекъсна.
— Войната няма нищо общо с това. С война или без, пред мен има още цял живот да преживея, преди да се посветя на единствена личност. Да се спра. Да имам деца. Да поема Нанчероу от баща си. Още нямам двадесет и две години. Не мога да вземам решения за дълго време дори ако някой е опрял пистолет в главата ми. Може и да се оженя някой ден, но не преди да стана на тридесет и пет години, а дотогава ти ще си изминала свой собствен път, ще си взела свои собствени решения и ще живееш щастливо след тях.
Той й се усмихна окуражително:
— Сингапур. Отиваш в Сингапур. Може би ще се омъжиш за някой приказно богат китайски търговец или плантатор и ще живееш в невероятен разкош заедно с всички източни богаташи, обслужвани от боси прислужници.
Звучеше като възрастен, който се опитва да придума навъсено дете да си върне доброто настроение.
— И помисли си само за пътуването си. Не мога да си представя, че ще стигнеш до Суецкия канал, без да си получила поне две дузини предложения…
Той говореше глупости. Тя изгуби търпение и се нахвърли върху него.
— Не се шегувай с това, Едуард, защото никак не е смешно.
— Не е. Предполагам, че не е — каза той огорчено. — Но така преодолявам страха си, защото не искам да те наранявам по никакъв начин.
— Това, което казваш, е, че не ме обичаш.