— Обичам те.
— Не както аз теб.
— Може би. Както казах, изпитвам странно желание да те предпазвам, да те защитавам, сякаш по някакъв начин съм отговорен за щастието ти. Като Лъвдей и все пак не като нея, защото ти не си ми сестра. Но те гледах като порастваш, и ти стана част от Нанчероу и семейството през тези години. Онзи инцидент с проклетия Били Фосет сложи всичко на мястото му за мен. Колко си самотна и колко си уязвима. Настръхвам при мисълта как си била травмирана от онзи проклет дъртак. Не можех да си представя да се случи отново…
Тя най-после започна да разбира.
— И затова спа с мен. Прави любов с мен. Ти го направи.
— Исках да премахна тоя призрак завинаги. Трябваше да съм аз, а не някой невеж, як простак да те лиши от сладката ти девственост, като ти причини страдания и разруши цялата радост от секса.
— Правиш ми услуга. Съжаляваш ме. Добро дело. — Тя усети, че започва да я боли главата. Чувстваше болката като лента, която здраво се стяга зад очните й ябълки, като биене в слепоочията. — Добра услуга — завърши горчиво тя.
— Мила Джудит, никога не мисли това. Позволи ми поне да те обичам с най-добри намерения.
Но това не беше достатъчно. Никога нямаше да бъде. Тя погледна надолу, далече от очите му. Краката й бяха още боси. Тя се наведе, взе един от сандалите си и започна да го обува, като закопча кожената каишка.
— Явно се показах като ужасна глупачка. Но може би няма нищо чудно.
— Ни най-малко. Не е така. Не е глупаво да обичаш. Само че е безсмислено да даваш цялата си любов не на когото трябва. Не съм този, който ти е нужен. Трябва ти някой съвсем различен, по-стар мъж, който ще ти даде всички чудесни неща, които наистина заслужаваш и които никога няма да намеря в сърцето си, за да ти дам.
— Иска ми се да ми беше казал всичко това по-рано.
— По-рано нямаше да е уместно.
— Говориш като адвокат.
— Ядосана си.
Тя се обърна към него.
— Добре, каква очакваш да бъда?
Очите я боляха, пълни с непролети сълзи. Той ги видя и каза с известна тревога:
— Не плачи.
— Не плача.
— Не понасям да плачеш. Караш ме да се чувствам такъв боклук.
— И сега какво?
Той сви рамене.
— Ние сме приятели. Това нищо не може да го промени.
— Просто продължаваме? И тактично не позволяваме Даяна да се тревожи? Както правехме и преди. Не знам дали ще мога да го направя, Едуард.
Той не отговори. Тя започна да закопчава другия си сандал и след малко той пъхна босите си крака в обувките си и върза връзките им. После стана, отиде да затвори и залости прозорците. Синята муха беше отлетяла. Той отиде до вратата и изчака тя да мине пред него. Когато тя направи това, той я спря с ръка и я обърна с лице към себе си. Тя го погледна в очите, а той каза:
— Опитай да разбереш.
— Разбирам. Отлично. Но от това не ми става по-леко.
— Нищо не се е променило.
Което според Джудит беше може би най-глупавото и най-невярно нещо, което някога беше чувала да казва един мъж. Тя се отдръпна от него и скочи навън в градината, затича по тревата, навеждаше се под клоните и с всички сили се мъчеше да не избухне в сълзи.
Зад нея той грижливо затвори и залости вратата. Беше станало. Беше свършено.
Те се върнаха в Нанчероу в мълчание, което не беше нито мъчително, нито успокояващо. Нещо като точно по средата. Със сигурност не беше време за незначителен разговор, а главоболието на Джудит достигна такива размери, че не можеше да направи и най-малкото усилие дори за тривиални реплики. Започна леко да й се гади и някакви странни попови лъжички започнаха да плуват наоколо в полезрението й. Никога не беше имала мигрена, но момичетата в училище понякога имаха и се опитваха да опишат симптомите й. Чудеше се дали това е мигрена, но вероятно не беше, защото знаеше, че тя се развива дълго, понякога с дни, а нейната дойде изведнъж, като удар с чук.
Тя мислеше със свито сърце за останалата част на този безкраен ден. Ще пристигнат вкъщи, после веднага ще излязат пак, за да се присъединят към останалата част от хората в заливчето. Ще минат през градината, през тунела от гунера, ще пресекат кариерата. Ще се появят на скалите и ще видят под тях останалите, настанали се под традиционната скала. Кафяви тела, мазни от кремове против изгаряне, ярки плажни кърпи, постлани навсякъде, сламени шапки, дрехи, захвърлени там, където са ги съблекли. Повишени гласове и после плясък, когато някой се хвърля в морето от високата скала над дълбокото. И над всичко искрящата светлина, безмилостното сияние на морето и небето.
Всичко е в повече. Когато приближиха към къщата, тя дълбоко пое въздух и каза: