— Мисля, че нямам желание да ходя на морето.
— Трябва да дойдеш. — Тонът на Едуард се изостри нетърпеливо. — Знаеш, че ни очакват.
— Боли ме главата…
— О, Джудит… — Той явно мислеше, че това е претекст, съчинен набързо.
— Наистина ме боли. Не лъжа. Очите ми горят и виждам попови лъжички, главата ми ще се пръсне и малко ми се гади.
— Така ли?
Сега той беше загрижен. Обърна глава и я погледна.
— Вярно, изглеждаш малко бледа. Защо не ми каза?
— Казвам ти сега.
— Кога започна?
— Преди малко. — Беше най-доброто, което можа да измисли в отговор.
— Съжалявам. — Той наистина се разкайваше. — Горката Джудит. В такъв случай щом влезем защо да не вземеш аспирин или нещо подобно и не полегнеш малко. Скоро ще ти мине. Можем да отидем на залива по-късно. Те няма да си тръгнат преди седем часа, така че има много време.
— Да.
Тя с копнеж си помисли за тихата си стая, спуснатите пердета срещу безпощадната светлина, прохладата на мекия лен под пулсиращата й глава. Покой. Самота. Малко време, през което да събере достойнството си и да ближе раните си.
— Може би ще взема. Няма нужда де ме чакаш.
— Не искам да те оставям сама.
— Няма да съм сама.
— Ще бъдеш. Мери е на залива с другите, а татко прави неделната си обиколка на фермите с господин Мъдж.
— Но майка ти е тук.
— Тя е болна.
— Ще ми мине.
— Но ще дойдеш, когато престане главоболието, нали?
Изглежда, че това беше важно за него. За да си спести спора, тя каза:
— Да. Може би като стане по-хладно.
— Едно вечерно плуване ще бъде за теб най-полезното нещо на света. Прогонва нещастията, прояснява главата.
И тя си помисли колко чудесно би било това, ако само беше възможно. Но каквото и да правиш, вътрешността на главата ти продължава да блъска и не можеш да се избавиш от мелницата на нещата, които искаш да забравиш.
Те се върнаха. Едуард паркира пред отворената врата. Слязоха от колата и влязоха в къщата. Там, на масата в центъра на фоайето, стоеше кошницата с храна, пълна с кутии и термоси. Но също така, внимателно сгънати върху всичко това, имаше две плажни кърпи на бели и червени райета, банските на Едуард и Джудит. До кошницата, притисната с подноса за писма, имаше бележка, написана с ръката на Атина.
Не казвайте, че не сме помислили за всичко.
Приготвихме ви за плажа, за да не губите време.
Тръгвайте веднага, не се мотайте. Целувки.
Атина
Едуард я прочете на глас.
— По-добре тръгвай веднага — каза Джудит.
Но той очевидно се чувстваше виновен и не искаше да я остави сама. Сложи ръце на раменете й и я погледна право в очите.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш?
— Разбира се.
— Имаш ли аспирин?
— Ще намеря. Просто тръгвай, Едуард.
Но той се размотаваше.
— Прости ли ми?
Беше като малко момченце, засегнато от неодобрението на другия, което иска непременно да се увери, че всичко в неговия свят си е на мястото.
— О, Едуард, грешката беше толкова моя, колкото и твоя.
Това беше вярно, но толкова засрамващо, че беше неприятно да мислиш за него.
Но за Едуард то беше достатъчно.
— Добре. — Той се усмихна. — Не обичам да ми се сърдиш. Не понасям мисълта да не бъдем приятели. — Той леко я прегърна, после я остави и се обърна, взе тежката кошница и се отправи към вратата.
На излизане той се обърна за последен път и каза:
— Ще те чакам.
Джудит усети как глупавите сълзи отново нахлуват в очите й и беше невъзможно да говори. Затова кимна, като искаше Едуард час по-скоро да си тръгне, и той се отдалечи през отворената врата. Силуетът му за миг се очерта от слънчевата светлина и изчезна.
Тя стоеше. Къщата беше празна и тиха. Нито звук. Само бавното тиктакане на високия дядов часовник, който стоеше в подножието на стълбището. Видя, че е четири и петнадесет. Всички бяха излезли, разпръснати. Само самата тя и горе болната, вероятно заспала в пищното си легло Даяна с Пико свит край нея.
Тя тръгна към стълбището с намерение да се качи, но по някаква причина се почувства толкова изтощена, че вместо това рухна на долното стъпало и опря чело на прохладния парапет. Сълзите й вече течаха и последното, което разбра, бе, че ридае, че хълца като дете. Нямаше значение, естествено, защото нямаше кой да я чуе, а беше някакво облекчение да освободи болката и да я излее навън. Очите й лееха сълзи, носът й течеше и, разбира се, нямаше носна кърпа, затова опита да избърше очи с полата си, но не можеше да издуха носа си с нея…