В този момент чу бързи стъпки на горната стълбищна площадка. В началото на стълбището те спряха.
— Джудит!
Мери Милиуей. Джудит замръзна насред дълбоко, задавящо ридание.
— Какво правиш тук?
Но Джудит, която трескаво бършеше сълзите си, не можеше да отговори. Мери тръгна надолу.
— Мислех, че и двамата сте се върнали много отдавна и сте отишли на залива още преди часове. А после от детската стая видях, че Едуард върви през градината сам. Госпожа Боскауен е добре, нали? — Тонът й стана остър от тревога. — Няма нищо лошо, нали?
Като стигна до Джудит, Мери сложи ръка на рамото й. Джудит избърса носа си като хлапе с опакото на ръката си и поклати глава.
— Няма. Тя е добре.
— Нали не сте стояли при нея прекалено дълго? Не сте я преуморили?
— Така е, не сме.
— Защо тогава се забавихте толкова?
— Отидохме в хижата да изчистим паяжините.
— За какво тогава са тези сълзи? — Мери седна на стъпалото до Джудит и сложи ръка на рамото й. — Хайде, кажи на Мери. Какво има? Какво стана?
— Нищо. Аз… Просто ме боли главата. Не исках да отида на залива.
Чак сега тя обърна глава към Мери. Видя познатото луничаво лице, загриженото и меко изражение на очите й.
— Ти… Ти имаш ли носна кърпичка, Мери?
— Разбира се. — И тя извади една от джоба на раираната си престилка, подаде й я и Джудит признателно издуха носа си. След като престана да подсмърча, тя се почувства съвсем мъничко по-добре.
— Мислех, че и ти трябваше да отидеш на залива с всички други.
— Не, не отидох. Не исках да оставя госпожа Кеъри-Луис сама, защото може да поиска нещо. Сега какво ще правим с това главоболие? Да седиш тук като чувал стари въглища няма да ти помогне да се отървеш от него. Защо не се качиш в детската с мен, ще потърся някакво лекарство в шкафа. А после тихо ще си поседим и ще изпием по чаша чай. Тъкмо се канех да сложа чайника…
Комфортът от нейното присъствие, аурата й на нормалност и здрав разум действаха като балсам. Тя се изправи, помогна на Джудит да стане и я поведе нагоре по стълбите към детската стая. Сложи я в ъгъла на провисналия стар диван и отиде да дръпне малко пердетата, за да не блести слънцето в очите на Джудит. След това изчезна в съседната баня и се върна с чаша вода и две таблетки.
— Вземи ги и след малко ще се почувстваш по-добре. Просто седи мирно, а аз ще приготвя чай.
Джудит покорно изпи таблетките и им помогна със студена чиста вода да минат по-лесно. Тя легна назад и затвори очи. Усети бриза, който влизаше през отворения прозорец, и усети успокояващия мирис на тази стая — на прясно изгладени чаршафи, сладки бисквити и рози, които Мери беше набрала и подредила в синьо-бяла кана в средата на масата. Ръката й още беше стиснала носната кърпа на Мери и тя не се отделяше от нея, сякаш беше нещо като талисман.
Мери скоро се върна с чайник, чаши и чинийки на малък поднос. Джудит се раздвижи, но Мери й каза:
— Не мърдай. Ще сложа подноса на тази малка табуретка. — Тя дръпна свой някогашен сестрински стол и се настани удобно с гръб към прозореца. — Нищо по-добре от чаша чай не може да оправи лошото настроение. В цикъл си, нали?
Джудит можеше да излъже и да отговори „да“, и това щеше да е чудесно извинение, но никога не беше лъгала Мери и не можа да се застави да го направи и сега.
— Не. Не, не е това.
— Кога започна?
— Този следобед. — Тя пое димящата чаша от ръката на Мери, а нейната собствена леко трепереше и чашката леко тракна в чинийката. — Благодаря ти, Мери. Ти си светица. Толкова се радвам, че не си отишла до залива. Не знам какво щях да правя, ако ти не беше тук.
— Мисля, че никога досега не съм те виждала да плачеш така.
— Така е, мисля, че не си ме виждала.
Тя започна да пие чая си. На малки глътки, парещо горещ и чудесно освежаващ.
— Нещо се е случило, нали?
Джудит вдигна поглед, но Мери съсредоточено си наливаше чай.
— Защо каза това?
— Защото не съм глупачка. Познавам ви всичките вас, децата, като опакото на ръката си. Нещо е станало. Не би плакала за нищо, да изплакваш цялото си сърце сякаш си загубила целия свят.
— Аз… Аз не знам дали мога да говоря за това.
— Ако изобщо можеш да говориш на някого за това, можеш да го кажеш и на мен. Имам очи, Джудит. Гледах те как порастваш. Винаги малко ме е било страх, че това може да се случи.
— Какво може да се случи?
— Заради Едуард е, нали?
Джудит я погледна и не видя на лицето й нито любопитство, нито неодобрение. Тя просто констатираше факт. Нито съдеше, нито обвиняваше. Беше видяла толкова много през живота си, и познаваше децата на Кеъри-Луис, с целия им чар и недостатъци повече от всеки друг.