— Да, заради Едуард е — каза тя. Облекчението от това, че го призна, че го каза на глас беше огромно.
— Влюби се в него, нали?
— Беше почти невъзможно да не се влюбя.
— Скарахте ли се?
— Не. Не сме се карали. Просто нещо като недоразумение.
— Обсъдихте всичко, нали?
— Мисля, че направихме точно това. Но открихме само че не го чувстваме по един и същи начин. Виждаш ли, мислех, че е правилно да му кажа какво чувствам. Мислех, че сме преминали фазата на преструването. Но съм сбъркала напълно и накрая разбрах, че единственото, което постигнах, е, че се показах като пълна глупачка.
— Хайде, не започвай пак да плачеш. Можеш да ми кажеш. Ще те разбера…
С известно усилие Джудит се стегна, докосна лицето си със смачканата носна кърпа. Отпи чай. И каза:
— Разбира се, че той не е влюбен в мен. Привързан е към мен като към Лъвдей, но не ме иска завинаги. Истината е, че това вече се беше случвало веднъж… През последната Коледа. Но бях прекалено малка тогава да се справя с това… Паникьосах се. И после се скарахме, и това можеше да бъде най-ужасно трудно и объркващо за всекиго. Но не беше, защото Едуард беше толкова разумен и готов да забрави какво беше станало и да започне всичко отначало. И всичко вървеше добре. Но този следобед…
Но, разбира се, тя не можеше да каже на Мери. Беше толкова интимно. Лично. Дори шокиращо. Седеше загледана в чашата си с чай и усещаше как предателска червенина пропълзява към страните й.
— Отидохте малко прекалено далече този път, нали? — каза Мери.
— Може да се каже.
— Е, ставало е преди, ще става и занапред. Но малко ме е яд на Едуард. Той е привлекателен мъж и ще свали и птичките от дърветата, но не мисли за другите, нито за бъдещето. Носи се през живота като водно конче. Не съм виждала такова момче. Намира си приятели, води ги вкъщи и после минава към следващите, преди да успееш да мигнеш.
— Знам. Мисля, че винаги съм знаела.
— Искаш ли още чай?
— След малко.
— Как е главоболието?
— Малко по-добре. — Което беше вярно. Но това облекчение беше оставило празнота, сякаш болката беше източила съзнанието й от всякакво съдържание. — Казах на Едуард, че ще отида на залива. По-късно, когато стане по-хладно.
— Но не ти се ходи?
— Така е. Но няма нищо общо с това, което чувствам. Просто не искам да ги виждам всичките… Лъвдей и Атина, и другите. Не искам да ме гледат и да ми задават въпроси и да се чудят какво е станало. Не искам да се срещам с никого. Иска ми се просто да изчезна.
Тя очакваше Мери да й каже: „Не ставай глупава. Няма смисъл да бягаш. Никой не изчезва. Не можеш просто да изчезнеш“. Но Мери не направи нито една от тези обезкуражаващи забележки. И вместо тях каза:
— Знаеш ли, мисля, че това не е лоша идея.
Джудит я погледна смаяно, но лицето на Мери беше напълно спокойно.
— Какво имаш предвид, Мери?
— Къде е госпожа Съмървил сега? Леля ти Биди?
— Леля Биди?
— Да. Къде живее?
— В Девън. Боуви Трейси. В къщата си там.
— Нали щеше да поживееш при нея?
— Да. Известно време.
— Бъркам ти се, знам. Но мисля, че е добре да заминеш сега.
— Сега?
— Да. Сега. Същият този следобед.
— Но не мога просто да отида…
— Слушай, мила. Просто ме изтърпи. Някой трябва да каже това и освен мен няма кой да го направи. Собствената ти майка е на другия край на света, а госпожа Кеъри-Луис, при цялата й любезност, никога не е била особено полезна в тези неща. Вече ти казах, гледах те как растеш познавам те от деня, когато Лъвдей те доведе тук от училище. Видях как те погълна това семейство, как стана част от тях, и това беше чудесно. Но също и опасно. Защото те не са твоето семейство и ако не внимаваш много, те заплашва опасност да изгубиш идентичността си. Вече си на осемнадесет години. Мисля, че е време да се освободиш и да поемеш по свой път. И нито за миг не си помисляй, че искам да се отърва от теб. Ще ми липсваш много, твърде много, и не искам да те губя. Просто го казвам, защото си личност сама по себе си, със свое собствено мнение и се страхувам, че ако още много дълго останеш да живееш тук, в Нанчероу, ще започнеш да забравяш това.
— Откога мислиш за това, Мери?
— От последната Коледа. Тогава се досетих, че започваш да се увличаш по Едуард. Молех се да не стане, защото знаех как ще свърши.
— И, разбира се, си права.
— Не обичам да съм права. Само знам, че те са няколко силни характери, тези Кеъри-Луис. Семейство от родени лидери, може да се каже. Ти се озова в нещо като емоционална каша, но най-доброто, което може да се направи в такива времена е решително да започнеш да се бориш със затрудненията. Поеми инициативата. Ако не за друго, това поне помага да подкрепиш собственото си достойнство.