И Джудит знаеше, че тя е права. Защото много подобно нещо се беше случило, когато Били Фосет беше толкова силно изплашил горката Еж в киното, а Джудит беше поела контрола и беше завела всички в полицейския участък, за да подадат оплакване. И след това никога не бе се чувствала толкова силна и оптимистично настроена, а Били Фосет беше прогонен завинаги.
Леля Биди. Самата идея да замине далече от Едуард и Нанчероу и всички тях поне за малко беше изключително съблазнителна. Просто за достатъчно дълго, за да се установи правилната пропорция между нещата, да се справи с мъката, да вкара живота си отново в релси. Леля Биди не познава Едуард. Тя няма да задава въпроси, просто ще се радва да бъде за малко в нейната компания и на претекста да организира едно-две коктейлни партита.
Но усложненията на заминаването бяха твърде многобройни, за да се справи с тях.
— Как просто да тръгна? Как да си замина? Без никакъв претекст? Ще бъде прекалено невъзпитано.
— Добре, преди всичко трябва да слезеш долу в кабинета на полковника и да телефонираш на госпожа Съмървил. Имаш ли номера й? Добре. Значи й звъниш и питаш има ли нещо против да отидеш тази вечер. Можеш да измислиш някакъв претекст, ако попита защо. Можеш да отидеш с малката си кола. Няма да ти отнеме повече от четири часа, а при малко късмет и трафикът няма да е МНОГО голям.
— Ами ако я няма? Или не ме иска?
— Ще те иска. И без това се канеше да я посетиш, става дума само да отидеш малко по-рано. И после ще съчиним причината за заминаването ти. Ще излъжем. Ще кажем, че тя не е добре, съвсем сама е, има грип, трябва някой да я гледа, счупила си е крака. Ще кажем, че тя ти се е обадила, вик за помощ, и е изглеждало толкова спешно, че си скочила право в колата и си заминала.
— Не ме бива да лъжа. Всички ще разберат, че измислям.
— Не е нужно да лъжеш. Аз ще го направя. Полковникът ще се върне чак за вечеря тази вечер. Той и господин Мъдж отидоха да видят някакви говеда някъде към Сейнт Джъст. А Едуард, Атина, Лъвдей и другите няма да си дойдат от скалите най-малко още час.
— Искаш да кажеш, че не трябва да се сбогувам?
— Не трябва да виждаш никого от тях отново, не и преди отново да се почувстваш силна и готова.
— Но все пак ще се върна. Ще дойда преди да замина за Сингапур. Ще трябва да се сбогувам с полковника и Даяна.
— Разбира се. И ние всички ще чакаме това с нетърпение. Но точно сега значи да се очаква твърде много от теб дори само за да продължиш след всичко, което ти се е случило. А мисля, че това ще изисква твърде много и от страна на Едуард.
— Това е нещо като катализатор, нали?
— Нямам представа какво е катализатор. Знам само, че не можеш да бъдеш друга освен себе си. Към края на деня вече ще си приела напълно това.
— Звучиш като госпожица Като.
— Мога да бъда и по-лоша.
Джудит се усмихна.
— Ами ти, Мери? И ти си част от семейството, но не те виждам като погълната от тях или пък като загубила идентичността си.
— При мен е друго. Аз работя за тях. Това ми е службата.
— Но не би могла да ги напуснеш?!
Мери се разсмя.
— Така ли смяташ? Мислиш, че ще стоя тук вечно, ще старея и ще ставам все по-безполезна. По малко ще гладя, ще чакам Атина да наниже поредица бебета, ще поема нова поредица безсънни нощи, въжета с пелени и оправяне на нощни гърнета? И после да получа някакъв удар или нещо друго от старост. И да стана бреме. За което някой трябва да се грижи. Така ли виждаш бъдещето ми?
Джудит беше малко смутена, защото, колкото и да е срамно, беше точно така. Предана прислужница, дългогодишна, седнала загърната в шал на стол, която кърпи дрехи, които никой никога няма да носи. Ще й носят чай и тайно ще мърморят против нея, защото е толкова досадна. Но каза само:
— Просто не мога да си представя да бъдеш другаде освен в Нанчероу.
— Е, грешиш. Когато стана на шестдесет, ще се пенсионирам и ще живея в къща във фермата на брат ми край пътя за Фалмът. Тя е моя. Спестявах парите си и я купих от него за двеста и петдесет паунда. Така че ще бъда независима. И така ще свърша дните си.
— О, Мери, браво на теб. Но какво ще правят всички те без теб не мога да си представя.
— Ще се оправят. Никой не е незаменим.
— Те знаят ли плановете ти?
— Полковникът ги знае. Когато купих къщата, му казах. Споделих с него. Той дойде и видя къщата, и плати за земемерското изследване.