— А госпожа Кеъри-Луис?
Мери се засмя и поклати глава.
— Дори за миг не си представям, че полковникът й е казал. Той я пази, знаеш. От всичко. Като дете. А сега… — Мери отново бе станала практична. — Губим време. Дърдоренето няма да ни свърши работата. Ако искаш да заминеш, трябва да се размърдаме…
— Ще ми помогнеш ли да си събера багажа?
— Първо се обади на леля си — каза Мери. — Няма смисъл да се слага каруцата пред коня.
Даяна се събуди. Беше спала цял следобед. Разбра това още щом си отвори очите, защото слънцето се беше спуснало по небето и лъчите му сега падаха косо през западния прозорец. Пико до нея все още дремеше. Тя се прозина и протегна, седна облегната на възглавниците си и помисли колко идеално би било, ако сънят можеше не само да възстановява, а и да изглажда едновременно с това всички тревоги, така че човек да се събужда с напълно ясно и необезпокоено съзнание, гладко и празно като плаж, измит и загладен от отлива.
Но не можеше да е така. Тя се събуди и потискащите й тревоги веднага се струпаха край нея и отново надигнаха глави. Просто бяха я чакали. Леля Лавиния, възстановена, но все още много нестабилна. Война, готова да връхлети. Кога не знаеше никой. До две седмици може би. Или седмица. Дори дни. Безкрайните бюлетини по радиото, вестниците, заглавията, които ставаха всеки час все по-застрашителни. Изражението на страдание на Едгар разкъсваше сърцето й. Той се опитваше да го скрие от нея, но невинаги успяваше.
И младите. Джеръми, непоколебимият, твърдата й опора от толкова много години. Но сега е в отпуска за заминаване, вече на път. Той пръв си отива, но щом обявят война, всички други ще бъдат на фронтовата линия на призованите. Нейният скъп Едуард ще лети на онези страхотно опасни аероплани — съвсем достатъчно опасни и без някакви немци да те обстрелват с куршуми в същото време. И приятелят му Гас, който вече е офицер в Планинарите на Гордън. Те никога няма да се върнат към прелестните остри кули на онзи прекрасен град, където не правеха нищо друго, освен да поемат знания и да се забавляват. Колкото до Рупърт, той, разбира се, е редовен военен, но допълнителното усложнение тук е в това, че с Атина искат да се оженят, а той ще бъде изпратен в някаква негостоприемна пустиня с коня си и ще го застрелят, а Атина ще бъде изоставена сама за години и години и ще пропилее младостта си. Всички те, златната младеж, ще загубят безценни години, които никога няма да се върнат.
И малката Лъвдей. На седемнадесет години влюбена за пръв път, без всякаква надежда да започне каквито и да било отношения с предмета на момичешките си мечти. Даяна не можеше да си представи какво ще стане с Лъвдей. Захвърлена по средата на поредна ужасна война, беше невъзможно да предвиди как ще реагира Лъвдей. Но така или иначе тя винаги е била напълно непредсказуема.
Тя се раздвижи и обърна глава към малкия златен часовник до леглото. Беше четири и половина. Страшно й се пиеше чай, но не й даде сърце да позвъни и накара госпожа Нетълбед да катери задното стълбище с подутите си крака. При това и на нея беше й писнало… Може би трябва да стане. Ако успее да събере сили, ще стане, ще се изкъпе, ще се облече и ще слезе долу. Джеръми беше й казал да остане където е, но той не можеше да си представи досадата…
Някой почука на вратата й.
— Кой е?
Ръчката се завъртя и вратата се отвори със скърцане.
— Аз съм. Джудит. Будна ли си?
— Да.
— Не ти ли преча?
— Ни най-малко. Тъкмо си мислех колко ми е досадно тук. Трябва да поговоря с някого.
Джудит влезе, затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, за да седне на края на леглото на Даяна. Изглеждаше много стегната и спретната в бяла блуза с жабо, с памучна пола на бели и сини райета. Косата й беше пригладена и току — що вчесана и беше стегнала тънката си талия с ален кожен колан.
— Как се чувстваш сега? — попита Джудит.
— О, по-добре. Само мързелива.
— Спа ли?
— Цял следобед. — Даяна сви вежди. — Защо не си на залива с всички останали?
— Болеше ме глава. Едуард отиде долу сам.
— От горещината е. Как е леля Лавиния?
— Чудесно. Пълна с непринудено желание да говори. Изумително наистина, като се има предвид през какво премина.
— Мислиш ли, че отново ще може да прави всички приятни неща, които правеше преди?
— Разбира се. — Джудит се поколеба за момент, после каза: — Даяна, трябва да ти кажа нещо. Да ти обясня. Трябва да замина. Веднага.
Изумление.
— Да заминеш? Но защо, скъпа?