— Малко е сложно. Тъкмо пиех чай с Мери, и звънна телефонът…
— Не съм го чула.
— Предполагам, че си спала. Беше леля Биди. Биди Съмървил. Хванала е ужасен грип, а чичо Боб и Нед, разбира се, и двамата са в морето, тя е сама и няма никого край нея, само една жена, която идва всеки ден с велосипед в Боуви Трейси и после си отива. Така или иначе това е нещо като вик за помощ и тя попита бих ли могла да отида и да я погледам, докато оздравее. Докторът й е казал, че не бива да остава сама.
— Но, миличка, колко съвършено ужасно. Горката жена. Би ли я поканила да дойде тук и да постои при нас?
— О, много си мила, но не мисля, че може да издържи пътуването. Мисля, че трябва да отида при нея. И без това щях да ходя по-късно. Така че нищо лошо няма и да отида по-рано.
— Колко добро момиче си.
Джудит се усмихна. И на Даяна й хрумна, че изглежда ужасно уморена. Прекрасните й очи бяха потънали и яркото червило само подчертаваше бледността на страните й. Горкото дете, страдало е от главоболие, но само за миг Даяна се запита какво ли е предизвикало неразположението й. Би трябвало да попита, знаеше го, да покаже майчинска загриженост, но при сегашното си състояние не се чувстваше способна да се справя с още изповеди и още проблеми. Освен това винаги съществуваше вероятността това да е свързано с Едуард и дори само по тази причина беше по-добре да не знае нищо. В края на краищата колкото и да обича Джудит, тя не е нейна дъщеря и в момента Даяна имаше предостатъчно грижи на главата, като се стараеше да се справи с цялата несигурност на това, което предстоеше да се случи със собствените й деца. И в резултат:
— Разбира се, че трябва да отидеш, щом е толкова необходимо. Как ще стигнеш дотам?
— С колата си.
— Ще караш внимателно, нали?
— Разбира се.
— Кога тръгваш?
— Веднага. Мери ми помогна да си стегна багажа. Вземам само две-три неща. Не мисля, че ще стоя там много дълго. Но ще се върна непременно, ако мога, защото искам да ви видя всичките, преди да отплавам за Сингапур.
— Разбира се, че ще се върнеш.
— И ще обясниш на полковника за мен?
— Забравих. Няма да го видиш. Нито другите. Колко е ужасно да си тръгнеш, без да им кажеш довиждане. Не можеш ли само да изтичаш до залива за малко, преди да тръгнеш?
— Няма време. Кажи им довиждане от мое име.
— Ще го направя, но знам, че ще бъдат ужасно разстроени.
— Аз… Аз съжалявам, че е така. Много мило от твоя страна, че ме разбираш.
— О, мила, не е по твоя вина. — Джудит стана и тръгна към Даяна, за да я целуне по бузата.
— Това е само за малко — каза тя.
— В такъв случай няма да си казваме „сбогом“. Само аnrevoir.
— Аnrevoir.
— Приятен път. — Джудит се усмихна, обърна се и тръгна към вратата. Но когато излизаше, Даяна я повика. — Джудит!
— Какво?
— Мери наблизо ли е?
— Да.
— Кажи й, че Пико трябва да се изведе в градината, за да се из — пишка. И я попитай ще бъде ли така свята да ми донесе чашка чай.
Джудит затвори вратата след себе си и тръгна по коридора към детската. Мери я чакаше седнала на перваза на прозореца, загледана в градината. Когато Джудит я повика, тя обърна глава и слезе.
— Видя ли госпожа Кеъри-Луис?
— Да. Будна е. Казах й лъжата си. Всичко е наред. Не ми зададе никакви въпроси. Само ме помоли да ти кажа да изведеш Пико и попита дали ще си така свята да й занесеш чаша чай.
Мери се усмихна криво.
— Няма край, а?
— Щях наистина да се чувствам много виновна, ако не бях се сбогувала с нея.
— Така е. Нямаше да е нормално. Така. Това е. Сега е време да потегляш. Ще дойда да те изпратя…
Но Джудит я спря.
— Не. Моля те, недей. Не мога да го понеса. Отново ще се разрева.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Добре. Довиждане тогава. — Те се прегърнаха, като се притиснаха здраво една в друга. — Това е само за малко, не забравяй. Скоро ще се видим пак. Дръж ни в течение. И карай внимателно.
— Разбира се.
— Имаш достатъчно бензин, нали? В Пензанс близо до гарата има гараж, отворен в неделя.
— Ще заредя там.
— А пари? Имаш ли достатъчно в брой?
— Десет паунда. Повече от достатъчно.
— Не тъгувай за Едуард — каза й Мери. — Не се обръщай назад, нито позволявай на сърцето си да се разбие. Прекалено си млада и хубава за това.
— Ще се оправя.
Тя остави Мери, застанала сама, някак си загубена, в средата на нейната бивша детска стая. Премина сама по коридора и изтича долу. Вече беше извадила колата си от гаража, а Мери беше сложила куфара й на задната седалка. Влезе вътре зад волана, запали мотора и включи на скорост. Колелата се затъркаляха напред по чакъла. Беше мъчително да не плаче, но успя да се сдържи.