Освен това ще се почерпи с голямо уиски със сода. В къщата Ривървю вечерното питие на Моли беше единствена чашка шери, отливана бавно, но престоят при Биди всъщност й беше отворил очите и тя беше пресушавала уиски не по зле от другите след студен следобед навън или след отчайващо неуспешното посещение на пантомимата. Самата мисъл за уиски сега, когато се чувстваше толкова уморена и капнала, беше силно изкушаваща. Поразсъждава малко трябва ли, или не трябва да го прави. И дали си струваше усилието да отиде чак в трапезарията, да вземе бутилката уиски, сифона със сода и чашата. Накрая реши, че с медицинска цел е абсолютно важно да го направи и като прекрати обсъждането, се стегна, стана от стола и отиде да си налее питието. Щеше да пийне само едно, така че го направи сравнително силно. Върна се при огъня и седна на стола, пое една глътка от прекрасната, стопляща, успокояваща течност, остави тежката чаша и посегна към писмото на мъжа си.
Докато Филис се занимаваше с Джес, Джудит влезе в своята спалня, разопакова нощниците си, тоалетната си чантичка и после плетеното китайско куфарче с всичките й коледни придобивки. Нареди всичко върху бюрото си, така че щом Филис свърши с Джес, да може да й покаже всичко и да й обясни кой какво й е дал. Десетте шилинга от чичо Боб скри в отделно чекмедже с малко ключе и написа името си на предния лист на новия си дневник.
— Джес е готова. Разглежда книжката си с картинки, но ще заспи преди да разбере къде е.
Тя влезе в стаята и се отпусна на леглото на Джудит, което тя вече си беше приготвила за лягане, защото беше махнала горната завивка.
— Ела ми покажи подаръците.
— Твоят е най-хубав, Филис, много мило от твоя страна.
— Поне няма да идваш непрекъснато да ми искаш ножица. Трябва да я криеш от Джес. Аз пък трябва да ти благодаря за солите за вана. Харесвам повече „Вечер в Париж“, отколкото „Калифорнийски мак“. Използвах една вчера следобед, когато си взех вана. Почувствах се като кинозвезда. Я да видим сега…
Всичко това отне известно време, защото Филис, толкова щедра по природа, трябваше старателно да проучи всичко и да се възхити на блясъка му.
— Виж само тази книга. Ще трябва да я четеш с месеци. Като някоя голяма. А пипни тази блуза. Толкова е мека! И този твой дневник. Облечен е в кожа, ще трябва да го напълниш с тайни.
— Нали е много мила леля Луиза, като ми го подари, защото вече беше ми обещала велосипед. Не съм очаквала два подаръка.
— И този малък часовник! Вече нямаш никакво извинение, когато закъсняваш за закуска. А какво ти подари баща ти?
— Помолих за сандъче от кедрово дърво с китайска закопчалка, но още не е дошло.
— Нищо, ще дойде. — Филис се намести по-удобно на леглото. А сега… — Тя изгаряше от любопитство. — Кажи ми какво правихте.
Джудит й разказа всичко за къщата на леля Биди („Беше абсолютно смразяващо ледено, Филис, никога не съм била в толкова студена къща, но във всекидневната имаше камини и някак си това нямаше значение, защото прекарвахме толкова хубаво“). И за пантомимата и пързалянето с кънки, и за чичо Боб и грамофона му, пишещата машина, интересните снимки, и за партитата и елхата, и за коледната маса със зеленика в центъра и коледни рози, и червените и златни бисквитки, и малките сребърни купички с шоколад.
— Ау! — Филис въздъхна със завист. — Звучи прекрасно.
От което Джудит се почувства леко виновна, защото беше сигурна, че Коледата на Филис е била значително по-бедна. Баща й беше миньор в калаените мини по пътя Сейнт Джъст, а майка й — едрогърда жена с вечна престилка, обикновено с дете, пришито за бедрото й. Филис беше най-голямото от петте деца и как бяха се натъпкали в онази малка типова каменна къщичка, беше истинска загадка. Веднъж Джудит беше придружила Филис на празника на Сейнт Джъст, за да гледа откриването на ловния сезон, и после отидоха на чай в къщата им. Ядоха шафранови сладки и пиха силен чай, седем от тях наблъскани край кухненската маса, а баща й седеше на стола си край печката и пиеше чай от купичка за пудинг, опрял ботушите си на излъсканата решетка на огъня.