— А ти какво прави, Филис?
— Нищо особено. Мама беше болна от грип, мисля, и аз трябваше да свърша повечето работа.
— F, съжалявам. Сега по-добре ли е?
— Горе-долу, но започна силно да кашля.
— Ти получи ли коледен подарък?
— Да, една блуза от мама и кутия с носни кърпички от Сирил.
Сирил Еди беше приятелят на Филис, също миньор в калаените мини. Тя го познаваше от времето, когато ходеха заедно на училище, и оттогава все излизаха заедно. Не бяха точно сгодени, но Филис плетеше непрекъснато комплект покривчици за долното си чекмедже. Със Сирил не се виждаха често, защото Сейнт Джъст беше доста далече и той работеше на смени, но когато успяваха да се срещнат, се разхождаха с велосипеди или седяха прегърнати на последния ред в киното на Порткерис. Филис имаше снимка на Сирил на скрина в стаята си. Той не беше много хубав, но тя уверяваше Джудит, че има много хубави вежди.
— А ти какво му подари?
— Нашийник за кучето му. Хареса му донякъде. — На лицето й се появи свенливо изражение. — Ти среща ли се с много приятни млади момчета?
— О, Филис, разбира се, че не.
— Няма нужда да говориш с такъв тон. Съвсем естествено е.
— Повечето от приятелите на леля Биди са възрастни. Освен последната вечер, когато двама млади лейтенанти дойдоха на питие след вечеря. Но беше толкова късно, че скоро си легнах, така че не говорихме много с тях. Все пак — добави тя, решила да бъде честна, — те бяха прекалено заети със забавната леля Биди, за да ме погледнат…
— Само заради възрастта ти е. Нито заради едното, нито заради другото. След две-три години ще пораснеш и около теб ще се лепят момчета като рояк мухи край гърне с мед. Ще им хващаш очите. — Филис се усмихна. — Никога ли не си харесвала момче?
— Казах ти, че не познавам никого. Освен… — Тя се поколеба.
— Продължавай. Кажи на Филис.
— Имаше едно момче в купето ни, което идваше от Плимут. Лекар е, но изглеждаше ужасно млад. Мама го заговори и после той ми каза, че Салташ Бридж е построен от някой си Брунел. Беше наистина симпатичен. Нямам нищо против да срещна някого като него.
— Може би ще срещнеш.
— Не и в „Сейнт Урсула“.
— Човек не отива по такива места, за да се среща с момчета, а да учи. И не си вири носа от това. Аз трябваше да напусна училище много по-малка от теб, за да стана прислужница, и мога само да чета и пиша и да събирам числа. Докато ти ще се изучиш, ще взимаш изпити и ще печелиш награди. Единствената награда, която аз съм получила, беше за отглеждане на кресон върху влажен бархет.
— Предполагам, че при болестта на майка ти и всичките ти грижи не си имала време да си потърсиш друга работа?
— Някак си не ми се щеше да търся. Истината е, че всъщност не искам да се разделям с вас. Няма значение, мадам каза, че ще ми помогне, ще ми даде добра препоръка. Работата е, че не ми се иска вече да съм далече от вкъщи. Фактически, повечето ми свободно време отива в пътуване с колелото до Сейнт Джъст. Не мога повече така.
— Може би на някого в Порткерис му трябва момиче.
— Би било добре да е така.
— Можеш да намериш много по-хубава работа. С още хора в кухнята, с които да си говориш, и по-малко работа за вършене.
— Не знам. Не искам да свърша като слугинче на някоя зла стара кучка — готвачка. По-добре да правя всичко сама, макар и да не съм много сръчна в сладкарството и никога не мога да хвана цаката на разбивачката за яйца. Мадам винаги казва… — Тя внезапно млъкна.
— Какво има?
— Странно, тя не дойде да се изкъпе. Погледни, вече е шест и половина. Не разбрах как проседях тук толкова дълго. Смяташ ли, че е помислила, че досега се занимавам с Джес?
— Не знам.
— Добре, слез долу като добро момиче и й кажи, че банята е свободна. Кокошката не е важна, ще й я дам, когато е готова за хранене. Горкичката, сигурно едва диша след това пътуване с влак, но никак не й е присъщо да пропусне банята си… — Тя скочи на крака. — По-добре да сляза и видя какво стана с онези картофи.
Но когато тя излезе, Джудит се помота още малко, като раздига всичко, поправи разкривения юрган, сложи новия си дневник в средата на бюрото. От първи януари насам беше писала всеки ден с най-хубавия си почерк. Сега се вторачи в предния лист. Помисли дали да си напише адреса, после се отказа, защото много скоро нямаше да има истински адрес. Изчисли, че когато спре да попълва дневника си, ще бъде декември 1940 година. И ще е на деветнадесет. Което някак си беше много плашещо. Тя пъхна дневника в едно чекмедже, среса косата си и изтича долу да каже на майка си, че ако побърза, ще има време да се изкъпе.