Тя влетя във всекидневната.
— Мамо, Филис каза, че ако искаш да…
Не продължи, защото нещо явно беше ужасно не наред. Майка й седеше във фотьойла до огъня, но лицето, което тя обърна към Джудит, беше поразено от отчаяние, подуто и грозно от плач. Полупразна чаша за уиски стоеше на масата до нея, а на пода до краката й бяха пръснати тънките страници на гъсто изписано писмо.
— Мамо! — Тя инстинктивно затвори вратата зад себе си. — Какво има?
— О, Джудит!
Тя изтича по килима и коленичи до майка си.
— Но какво става? — Ужасът да види майка си в сълзи беше по-голям от всичко, което тя вероятно имаше да й каже.
— Това е писмо от баща ти. Току-що го отворих. Не мога да го понеса…
— Какво е станало с него?
— Нищо. — Моли попи лицето си с вече мокра носна кърпичка. — Само че… Няма да живеем в Коломбо. Преместили са го… Трябва да отидем в Сингапур.
— Но защо това те кара толкова да плачеш?
— Защото това е ново местене… Веднага щом пристигна, ще трябва пак да опаковам и да тръгвам отново. До някакво ново непознато място. И никого няма да познавам. Достатъчно лошо беше да отиваме в Коломбо, но там поне имах своя къща… а това е дори още по-далече… и никога не съм била там… и ще трябва да…. Ох, знам, че се държа глупаво… — Сълзите й рукнаха отново. — Но някак си това е последната капка. Толкова съм уморена и има толкова…
Но тя вече плачеше прекалено силно, за да може да каже каквото и да е. Джудит я целуна. Тя миришеше на уиски. Никога не пиеше уиски. Протегна ръка и неловко прегърна Джудит.
— Трябва ми чиста носна кърпа.
— Ще ти донеса.
Тя остави майка си и излезе от стаята, изтича нагоре до спалнята и взе една от своите големи, удобни училищни носни кърпички от най-горното чекмедже. Блъсна го обратно, зърна отражението си в огледалото и видя, че изглежда почти толкова разстроена и загрижена, колкото плачещата си майка долу. Което хич не беше редно. Едната от тях трябваше да бъде силна и разумна, иначе всичко щеше да рухне. Въздъхна дълбоко и се стегна. Какво беше й казала леля Биди? Трябва да се научиш да ускоряваш събитията, а не да им позволяваш просто да стават. Е, добре, това си беше събитие, ако изобщо някога е имало такова. Тя изправи рамене и се върна долу.
Видя, че и Моли беше направила същите усилия, беше събрала писмото от пода и дори успя да изобрази трепереща усмивка, когато Джудит влезе в стаята.
— Миличка, благодаря ти. — Тя с благодарност взе чистата кърпичка и издуха носа си. — Съжалявам. Не знам какво ми стана. Това наистина бяха много изтощителни дни. Предполагам, че е от умора…
Джудит седна на стола край огъня.
— Може ли да прочета писмото?
— Разбира се. — Тя й го подаде.
Мила Моли,
(Почеркът му беше подреден и равен, много черен. Винаги пишеше с черно мастило).
Когато получиш това писмо, Коледа вече ще е отминала. Надявам се да сте я прекарали хубаво с момичетата. Имам много важни новини за вас. Шефът ме повика при себе си вчера сутринта и ми каза, че искат да ме преместят в Сингапур като мениджър на компанията „Уилсън — Маккинан“. Това е повишение, което означава по-голяма заплата и други бонуси като по-голяма къща, служебна кола и шофьор. Надявам се, че ще си така доволни и признателна, както съм аз. Новата работа ще започне месец след пристигането ви с Джес, така че ще можеш да помогнеш да опаковаме всичко от тази къща и да я подготвим за хората, които ще ме заместят. Тогава тримата ще отплаваме за Сингапур. Знам, че Коломбо ще ти липсва, както и на мен, както и цялата красота на този прекрасен остров, но е вълнуващо да мисля, че ще пътуваме заедно и ще бъдем заедно, когато се настаняваме в новата ни къща. Работата ми ще бъде много по-отговорна и вероятно по-трудна, но чувствам, че мога да се справя и да я направя успешна. Очаквам с голямо нетърпение да те видя и да се запозная с Джес. Надявам се да не се държи много отчуждено с мен и да свикне с мисълта, че съм й баща.
Кажи на Джудит, че коледният ми подарък за нея вече ще пристигне всеки момент. Надявам се всичко необходимо за „Сейнт Урсула“ вече да е уредено според плана и че няма да е много мъчително да се сбогувате.
Онзи ден срещнах в клуба Чарли Пейтън. Каза ми, че Мери очаква ново бебе през април. Канят ни на обяд с тях…
И така нататък. Нямаше нужда да чете повече. Сгъна страниците и ги върна на майка си.
— Звучи съвсем добре — каза тя. — Браво на татко. Не мисля, че трябва толкова да скърбиш за това.