— Не скърбя. Само съм… разстроена. Знам, че е егоистично, но не ми се ходи в Сингапур. Там е толкова горещо и влажно, и нова къща, нова прислуга… търсене на нови приятели… всичко. Идва ми много…
— Но ти не трябва да правиш всичко това сама. Татко ще е с теб…
— Знам.
— Ще бъде вълнуващо.
— Не искам да се вълнувам. Искам всичко да е спокойно, тихо и да не се променя. Искам дом, а не непрекъснато да се местя и да се разкъсвам на части. И всички да искат нещо от мен, и да ми казват, че не правя нищо както трябва, и да знаят, че съм некомпетентна и неспособна…
— Но ти не си такава!
— Биди ме мисли за идиотка. Също и Луиза.
— О, не обръщай внимание на Биди и Луиза…
Моли отново избърса носа си и отпи нова глътка от чашата с уиски.
— Не знаех, че пиеш уиски.
— Обикновено не пия. Но сега ми трябваше едно. Може би затова се разплаках. Може би съм пияна.
— Не мисля, че си.
Майка й се усмихна малко смутено, като се опита да се надсмее на себе си. И тогава каза:
— Съжалявам за тази сутрин. За глупавата ни кавга с Биди. Не знаех, че чуваш, но във всички случаи не трябваше да се държим така детински.
— Не съм подслушвала.
— Знам. Надявам се да не мислиш, че съм лоша и егоистична спрямо теб. Имам предвид искането на Биди да останеш при нея, а аз бях толкова несъгласна. Това е просто защото Луиза, ами… истина е, че тя не одобрява Биди, и това просто би било поредното усложнение, с което трябва да се справям… Може би не го уредих много добре.
Джудит каза съвсем правдиво:
— Не ме е грижа за нищо от това. — И после добави, защото моментът да каже това беше подходящ колкото всеки друг. — Няма значение, че не отидох при леля Биди, нито че ще остана при леля Луиза, нито каквото и да било. Има значение само това, че никога не ми казваш какво ще стане. Никога не си правиш труда да попиташ какво аз искам.
— И Биди каза това. Точно преди обяд тя започна отново. И се чувствам толкова виновна, защото може би съм те оставила сама на себе си прекалено много и правя планове за теб, без да ги обсъждаме. И за училището, и за всичко, и за леля Луиза. И сега разбирам, че за всичко това е вече твърде късно.
— Леля Биди не трябваше да ти се кара. И не е късно…
— Но трябва да се свърши толкова много. — Тя отново се впрегна. — Оставих всичко за последния момент. Не съм ти купила униформа и не уредих Филис, и трябва да опаковам багажа, и какво ли не още…
Беше толкова отчаяна, толкова изгубила надежда, че Джудит изведнъж се почувства извънредно покровителствена, организирана и силна.
— Ще ти помогнем. Аз ще ти помогна. Ще направим всичко заедно. Колкото до онази ужасна униформа, защо де не я купим утре? Къде трябва да отидем?
— При Медуейз в Пензанс.
— Добре, ще отидем при Медуейз и ще направим всичко наведнъж.
— Но трябва да купим и стикове за хокей, библии, чанти за книги…
— Ами и тях ще купим. Няма да се връщаме, докато не купим всичко до последната дреболия. Ще вземем колата. Ще трябва да си много нахакана и да я караш, защото вероятно няма да можем да пренесем всичко с влака.
Моли моментално престана да изглежда толкова нещастна. Изглежда, че щом някой беше взел вместо нея поне едно решение, тя стана много по-ведра.
— Добре — каза Моли. Замисли се над това. — Ще оставим Джес при Филис, тя не би издържала с нас. Ще си направим нещо като екскурзия двете с теб. И ще обядваме в ресторант, за почерпка. Дотогава ще сме го заслужили.
— И освен това — каза Джудит много твърдо — ще отидем до „Сейнт Урсула“. Трябва да видя това място. Не мога да тръгна на училище, което не съм виждала през живота си…
— Но сега е ваканция. Там няма да има никого.
— Още по-добре. Ще обикаляме и надничаме през прозорците. Ето, всичко е решено, така че се разведри. По-добре ли си вече? Искаш ли да се изкъпеш? Искаш ли да си легнеш и Филис да ти донесе вечерята на поднос?
Но Моли поклати глава.
— Не. Не искам нищо от тези прекрасни неща. Вече съм добре. Ще си взема ваната по-късно.
— Тогава отивам да кажа на Филис, че ще изядем сварената й кокошка веднага щом стане готова.
— След малко. Дай ми малко време. Не искам Филис да знае, че съм плакала. Личи ли си?
— Не. Само малко си зачервена от огъня.
Майка й се наведе към нея и я целуна.
— Благодаря ти. Накара ме да се почувствам съвсем друга. Толкова си мила.
— Няма нищо. — Започна да търси някакви успокояващи думи. — Беше просто напрегната.
Моли отвори очи и посрещна новия ден. Едва беше съмнало и беше рано да става, така че лежеше на топло, загърната в ленени чаршафи, и беше изпълнена с признателност, защото беше спала без сънища цяла нощ, заспа още щом докосна възглавницата, непрекъснато, без Джес да я безпокои. Това само по себе си беше малко чудо, защото Джес беше капризно дете. Ако не се събудеше в малките часове и не плачеше за майка си, то ставаше отвратително рано и се покатерваше в леглото й.