— Добро утро, мадам. Имате нужда от помощ, нали?
— Да. — Моли бръкна в чантата си за списъка с дрехи. — Униформа за „Сейнт Урсула“. За дъщеря ми.
— Много е хубаво да отидеш в „Сейнт Урсула“, нали? Какво ви е нужно?
— Всичко.
— Ще ни трябва известно време. — И така бяха донесени два виенски стола и Моли свали ръкавиците си, извади писалката си и се настани за огромното пазаруване.
— Откъде желаете да започнем, мадам?
— От началото на списъка, мисля. Палто от зелен туид.
— Палтата ни са от много хубав плат. И ще донеса и палто, и пола. Те са за празник, за ходене на църква.
Джудит, която седеше с гръб към щанда, чуваше разговора им, но беше престанала да слуша, защото вниманието й беше привлечено от нещо безкрайно по-интригуващо. От другата страна на отдела, пред друг щанд, майка и дъщеря също пазаруваха заедно, но не като че ли вършеха нещо сериозно, а сякаш всичко беше шега и беше съпроводено с много говорене и смях. При това тяхната продавачка беше млада и хубавичка и трите явно се забавляваха страхотно. Това беше съвсем необикновено, защото и те купуваха всичко за униформата на „Сейнт Урсула“. Или по-точно вече бяха го купили и бяха към края на своя маратон, защото купчина новички дрехи, повечето със същия мъртвешки бутилково зелен цвят, вече бяха опаковани в шумоляща бяла хартия и сложени в големи картонени кашони, завързани с метри здрава бяла връв.
— Можем да ви ги доставим вкъщи, госпожо Кеъри-Луис. Пикапът ни минава покрай вас следващия вторник.
— Не, ще си ги вземем. Мери иска да им зашие етикетите с името. Имам кола. Ще ми трябва само някой, който ще е така добър да ни помогне да ги пренесем и натоварим в багажника.
— Ще повикам младия Уил от склада. Той ще ви помогне.
Те седяха с гръб към Джудит, но това не беше важно, тъй като на стената имаше голямо огледало и това беше хубаво, защото можеше да гледа отразените им лица, без да бъде забелязана.
„Сейнт Урсула“! Момичето отиваше в „Сейнт Урсула“. Това предлагаше на Джудит възможност за внимателно и подробно разглеждане, много по-лично. Пресметна, че то беше на дванадесет, може би тринадесет, много тънко, с дълги крака и плоски гърди като на момче. Носеше протрити сандали и три четвърти чорапи, плисирана карирана пола и много стар морскосин пуловер, който като че ли преди това бе носен от момче, много по-голямо от нея. Ужасно износена дреха, с разнищен долен край и закърпени лакти. Но това нямаше значение, защото тя беше толкова сензационно хубава и привлекателна, с дълга, стройна шия и къдрава тъмна коса, късо подстригана, че на Джудит й заприлича на градинско цвете с дръжка, може би на кичеста хризантема. Очите й, под гъсти черни вежди, бяха виолетово сини, кожата й с цвят на мед (или може би точно с оттенъка и структурата на идеално кафяво яйце) и когато се усмихваше, имаше дяволитата усмивка на палавник.
Седеше с лакти на щанда, със свити слаби рамене и дълги слаби крака, омотани около краката на стола. Неелегантно, но и нелишено от грация, защото в нея имаше толкова непринуденост, толкова самоувереност, че инстинктивно разбираш, че никога през живота й никой не й е казвал, че е тромава, глупава или тъпа.
И последният възел беше завързан, въжето беше отрязано с ножица.
— Как ще платите тази сутрин, госпожо Кеъри-Луис?
— О, запишете го на сметката ми, така ще е най-лесно.
— Мамо, знаеш, че татко казва да плащаш веднага, защото винаги хвърляш сметките в коша за боклук.
Бурен смях.
— Мила, не бива да издаваш тайните ми.
Гласът на госпожа Кеъри-Луис беше плътен и преливащ от веселост и беше трудно да си представиш, че тя може да бъде нечия майка. Приличаше на актриса, на филмова звезда или на чаровна по-голяма сестра, дори на енергична леля. Всичко друго, но не и на майка. С фини кости и много стройна, лицето й сякаш беше от светъл порцелан, с тънки извити вежди и алени устни. Косата й беше царевично златиста, копринено права, късо подстригана, което нямаше нищо общо с модата, но определено говореше за стил. Носеше… и това беше особено прекалено — панталони. Панталони! От сива фланела, прилепнали около тесните й бедра, а после разширяващи се към глезена като торба на оксфордски студент. На раменете й беше метнат къс жакет от кожа с козината, тъмнокафяв, възможно най-меката и най-удобна дреха, която човек може да си представи. Ръка с червени нокти се размахваше край тялото й, небрежно хванала примката на алена кожена каишка, другият край на която беше прикрепен към неподвижна, рошава, кремава на цвят възглавница.