— Е, мисля, че свършихме. — Тя пъхна ръцете си в ръкавите на кожения жакет и при това изпусна каишката. — Хайде, мила, трябва да тръгваме. Стана по-бързо, отколкото очаквах. Ще отидем да изпием по кафе и ще ти купя сладолед или нещо също толкова отвратително.
Рошавата възглавница на пода, вече развързана, реши да оживее. Скочи на четирите си кадифени крака, прозя се до гърлото и обърна към Джудит чифт тъмни изпъкнали очи, инкрустирани като бижу на сплесканото й лице. Рошава опашка се извиваше около гърба й. След като се прозина, тя се изтръска, изсумтя, подъвка леко провисналата си челюст и за удоволствие на Джудит с голямо достойнство се запъти към нея по килима, като влачеше алената каишка като кралски влак.
Куче! Джудит обожаваше кучетата, но никога не бе имала свое по цял ред напълно важни причини. Пекинез. Неустоим. За миг тя забрави всичко на света. Когато той приближи, тя се смъкна от стола и се наведе да го поздрави. „Здрасти“. Прокара ръка по мекия купол по главата му. Беше като да галиш кашмир. Той вдигна лице към нея и отново й се усмихна, а тя пъхна пръсти под брадата му и нежно почеса рошавата му шия.
— Пико! Какво намери там? — Стопанката му дойде при него и Джудит се изправи, като се мъчеше да скрие притеснението си. — Той мрази пазаруването — каза й госпожа Кеъри-Луис, — но не искахме да го оставим сам в колата. — Тя се наведе и взе каишката и Джудит усети полъх от парфюма й, който беше сладък и тежък като запомнения мирис в градините на Коломбо, цветята на храма, които губеха аромата си на тъмно след залез-слънце. — Благодаря, че бяхте мила с него. Обичате ли пекинези?
— Харесвам всички кучета.
— Той е много специален. Като лъв. Нали така, миличък?
Очите й бяха хипнотизиращи, блестящо сини и немигащи, обградени с гъсти черни ресници. Джудит, зашеметена от тяхното въздействие, можеше само да гледа втренчено, неспособна да каже нещо. Но госпожа Кеъри-Луис се усмихна разбиращо и се обърна, за да си тръгне с походката на кралица с кучето, дъщеря си и момчето от склада, леко прегърбено под тежестта на купищата кашони, които шестваха след нея. Когато мина край Моли, тя спря за момент.
— И вие ли екипирате детето си за „Сейнт Урсула“?
Моли, изненадана, беше леко стресната.
— Да. Да. Точно така.
— Виждали ли сте някога в живота си толкова много отвратителни дрехи? — Тя се смееше. Не изчака отговор. Махна небрежно с ръка за сбогуване, поведе малката си свита по стълбите и се изгуби от погледа.
Те я гледаха, как си отива. За момент никой нищо не каза. Тръгването им остави след себе си някаква празнина, необикновен вакуум. Беше сякаш някой беше угасил лампата или слънцето се беше скрило зад облак. Джудит си помисли, че вероятно винаги е така, когато госпожа Кеъри-Луис излиза от стаята. Тя отнесе очарованието си и остави след себе си само скука.
Моли първа наруши тишината. Прочисти гърлото си.
— Коя беше тази?
— Тази? Тя е госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу.
— Къде е Нанчероу?
— Отвъд Роузмилиън, в края на местния път. Мястото е много хубаво, на самото море. Ходих там веднъж, по време на хортензиите. С излет на неделното църковно училище. Имахме училищен автобус, балони, похапване с чай и крещяхме от удоволствие. Впрочем никога не съм виждала такива градини.
— Това дъщеря й ли е?
— Да, Лъвдей. Най-малката. Има две други деца, но те са почти пораснали. Момче и момиче.
— Тя има пораснали деца? — В гласа на Моли прозвуча недоверие.
— Не може да повярва човек като я гледа, нали? Стройна като момиче, без бръчица на лицето.
Лъвдей. Казва се Лъвдей Кеъри-Луис. Джудит Дънбар звучеше като някоя скитница с плоски стъпала, докато Лъвдей Кеъри-Луис беше великолепно име, леко като въздух, като пеперуда в летен ветрец. Никога няма да пропуснеш целта с такова име.
— На пансион ли постъпва в „Сейнт Урсула“? — Джудит попита жената в мрачна черна рокля.
— Не вярвам. Може би на седмичен пансион с прибиране вкъщи през уикенда. Полковник и госпожа Кеъри-Луис я бяха изпратили в голямо училище близо до Уинчестър, но тя изтраяла там само половин срок и избягала. Пристигнала вкъщи с влака и заявила, че няма да се върне там, защото й липсвал Корнуол. Затова сега я изпращат в „Сейнт Урсула“.
— Изглежда е малко разглезена — каза Моли.
— Като най-малката тя сама си избира път в живота.
— Да — каза Моли леко смутена. — Разбирам. — Беше време да се върнат към делата си. — Така. Докъде бяхме стигнали? До блузите. Четири памучни и четири копринени. Джудит, върви в пробната и премери тази гимнастическа туника.