Към единадесет часа всичко беше изпълнено и приключиха с Медуейз. Моли попълни и подписа огромния чек, докато купищата униформени дрехи бяха сгънати и прибрани в кашони, но на тях никой не предложи пикап, нито с някаква количка да закарат дрехите им до колата и да им помогнат да ги натоварят. Джудит си помисли, че може би като имаш сметка в Медуейз, ставаш по-важен, печелиш уважение и дори нещо като сервилничене. Но след като госпожа Кеъри-Луис хвърляше сметките си в боклука, сигурно не беше чак толкова желан клиент. Не, всичко беше просто защото тя си беше тя, госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу, със страхотен замах, красавица. Моли можеше да има сметка в дузина магазини, но колкото и навреме да си плаща сметките, никога никой нямаше да се отнася с нея като с царска особа.
И така, отрупани с пакети като два товарни коня, те сами отнесоха кашоните до Грийнмаркет и благодарно ги струпаха на задната седалка на колата.
— Добре че не взехме Джес — каза Джудит, като тръшна вратата. — Нямаше да има място за нея.
Бяха приключили с Медуейз, но съвсем не бяха свършили всичко. Трябваше да отидат и в магазин за обувки, за спортни стоки (стик за хокей и защитни плоскости за краката бяха задължителни за великденския срок), канцеларски материали (хартия за писма, моливи, гума), прибори за геометрия, Библия. И несесер за писмени принадлежности. Разгледаха множество несесери, но този, който Джудит хареса, разбира се, беше четири пъти по-скъп от другите.
— Няма ли този с ципа да свърши същата работа? — попита Моли със слаба надежда.
— Не е достатъчно голям. А пък този прилича на дипломатическо куфарче. И има джобчета за неща на капака, и много симпатично бележниче за адреси. Погледни. И има ключалка с ключе. Така ще мога да пазя в тайна нещата си. Мога да държа в него дневника си за пет години…
Така, в края на краищата, куфарчето беше купено. Като излязоха от магазина, Джудит каза на майка си:
— Наистина беше много хубаво от твоя страна. Знам, че е скъпо, но ако го пазя, ще ми служи цял живот. И никога не съм имала собствен бележник с адреси. Ще ми бъде крайно полезен.
Ново ходене до Грийнмаркет и ново разтоварване на пакети. Вече беше станало дванадесет и половина, така че тръгнаха по „Чепъл Стрийт“ до ресторант „Митр“, където славно похапнаха ростбиф, йоркширски пудинг, пресни кълнове, печени картофи и сос, а за десерт шарлота от ябълки и корнуолски крем, и изпиха по чаша сайдер.
Когато плати сметката, Моли попита:
— Какво искаш да правим сега?
— Нека отидем до „Сейнт Урсула“ и да обиколим наоколо.
— Наистина ли искаш това?
— Да.
Те се върнаха при колата, влязоха в нея и потеглиха през града, излязоха от другия му край, където реката от къщи изтъняваше до ручейче, и накрая отново се появи природата. Свиха по страничен път, който се виеше нагоре по един хълм, и на върха му се появи двукрила порта от лявата страна на пътя. На табела пишеше УЧИЛИЩЕ „СЕЙНТ УРСУЛА“, СТРОГО ЧАСТНО, но те не й обърнаха внимание и минаха през портата по една алея с дребни камъчета, оградена с широки тревни ивици и групи рододендрони, високи колкото дървета. Алеята не беше дълга и сградата стоеше на края й с площадка от камъчета пред внушителната входна врата. Две малки коли бяха паркирани до ниското стълбище, което водеше към нея, но иначе наоколо нямаше жива душа.
— Дали да не позвъним, за да ги предупредим, че сме тук? — попита Моли. Тя винаги се притесняваше да нарушава правилата от страх да не се появи някой ядосан, който да й се скара.
— Не, не трябва. Ако някой ни попита какво правим, просто ще му кажем.
Тя разглеждаше постройката и видя, че главната част беше съвсем стара, с каменни первази на прозорците и много старо виещо се растение, което пълзеше нагоре по гранитните стени. Но зад това старо здание имаше ново, много по-модерно крило, с редици прозорци и каменна арка в далечния край, която водеше към малък четириъгълен вътрешен двор.
Те тръгнаха, стъпките им тревожно хрускаха по дребния чакъл. От време на време спираха, за да надникнат през прозорците. Класна стая, чинове с капаци и мастилници, черна дъска с тебешир, по-нататък научна лаборатория с дървени плотове и бунзенови горелки.
— Изглежда малко мрачно — отбеляза Джудит.
— Празните класни стаи винаги изглеждат така. Напомнят учене на теореми и френски глаголи. Искаш ли да влезем?