— Не особено. Хайде да разгледаме градината.
Така и направиха, като тръгнаха по криволичеща пътека, която минаваше край храсти и водеше до два тенискорта. През януари, неразчертани и неокосени, те изглеждаха запуснати и не предполагаха картини на вдъхновени игри. Иначе всичко беше много подредено, чакълът изравнен и храстите подрязани.
— Вероятно са назначили много градинари — каза Моли.
— Това обяснява защо цените им са толкова огромни. Тридесет паунда за срок!
След малко стигнаха до павирано закътано слънчево ъгълче с извита скамейка. Изглеждаше много привлекателно да поседнат за малко и да се порадват на зимното слънце. Гледаха към залива, зърнаха морето и бледото небе, оградено в рамка от две евкалиптови дървета. Кората им беше сребриста и ароматните им листа потрепваха от някакъв тайнствен недоловим ветрец.
— Евкалипти — спомни си Джудит. — Те растяха в Цейлон. Миришеха на гърди след разтривка.
— Права си. Във вътрешността на страната. В Нувара Елия. Каучукови дървета, които миришеха на лимон.
— Не съм ги виждала никъде другаде.
— Мисля, че тук климатът е много мек, умерен. — Моли се облегна назад, обърна лице към слънцето и затвори очи. След малко попита: — Какво мислиш?
— За какво?
— За това място. „Сейнт Урсула“.
— Градината е хубава.
Моли отвори очи и се усмихна.
— Това успокоява ли те?
— Разбира се. Ако трябва да те затворят някъде, добре е поне да е красиво.
— О, не говори така. Кара ме да се чувствам сякаш те зарязвам в нещо като затвор. А и без това не искам да те оставям. Искам да дойдеш с мен.
— Би било добре.
— Ако… Ако искаш да отидеш при Биди по някое време… можеш, знаеш това. Ще говоря с Луиза. Обещавам. Беше буря в чаша вода, искам само да бъдеш доволна.
— И аз искам, но невинаги се получава.
— Трябва да направиш да се получи.
— Ти също.
— Какво значи това?
— Трябва да мислиш по същия начин за отиването си в Сингапур. Може би просто ще го обикнеш, дори повече, отколкото харесващ Коломбо. Това е като да отидеш на парти. Тези, от които най-много се ужасяваш, се оказват най-забавните от всички.
— Да — въздъхна Моли, — права си. Бях глупава. Не знам защо толкова се паникьосах. Изведнъж се почувствах ужасно изплашена. Вероятно бях просто уморена. Знам, че трябва да го приема просто като приключение. Повишение на баща ти, по-добър живот. Знам го. Но въпреки това не мога да престана да се страхувам от всичко, от необходимостта да премествам всичко, да срещам нови хора, да създавам нови приятелства.
— Не трябва да мислиш толкова напред. Мисли просто за утрешния ден и то за нещата едно по едно.
Някакво изпарение, прекалено слабо, за да се нарече облак, закри слънцето. Джудит потрепери.
— Стана ми студено. Да тръгваме.
Излязоха от слънчевото ъгълче и тръгнаха по дълбока алея, която водеше обратно към склона. На върха му намериха оградена със стени градина, но цветята и зеленчуците бяха изчезнали и местата им бяха заети от асфалтирано баскетболно игрище. Градинар метеше листата от пътеката и беше направил редица малки огнища, където изгаряше събраните. Чистият, сладникав дим беше чудесен. Когато приближиха, той ги погледна, докосна шапката си и каза:
— Добър ден.
Моли спря.
— Прекрасен ден.
— Да. Достатъчно сух.
— Ние просто оглеждахме наоколо.
— И никому не пречите, доколкото виждам.
Те го оставиха и минаха през една врата на висока каменна стена. Тя водеше навън към игрищата, със странични греди за хокей и дървен павилион за игри. Извън защитата на градината изведнъж стана много по-студено, хладно и ветровито. Те тръгнаха по-бързо, приведени под проникващия навсякъде вятър, прекосиха нивите и стигнаха до постройки на ферма и навеси за каруци, и до селски път, който минаваше покрай редица малки вили и водеше до главната порта и до алеята в предния двор на училището, където ги чакаше малкия остин.
Те влязоха в колата и затвориха вратите. Моли посегна към ключа, но не го завъртя. Джудит чакаше, но майка й само повтори това, което вече беше казала, сякаш повтарянето можеше да го накара да се осъществи.
— Аз наистина искам да си щастлива.
— Имаш предвид в училище или винаги?
— Мисля, че и двете.
— Винаги е само в приказките.
— Иска ми се да не беше така. — Тя въздъхна и завъртя ключа. — Ама че глупаво нещо казах.
— Не е глупаво. По-скоро е хубаво.
Те се отправиха към вкъщи.
Денят беше минал добре, реши Моли. Конструктивен, караше я да се чувства сравнително по-добре за всичко. След онази разгорещена кавга с Биди бе изпитвала мъчителна вина не само защото се връщаше в Цейлон и изоставяше Джудит, но и поради миналите недоразумения и собствената й липса на проницателност. Вината беше достатъчно зло, но и съзнанието, че има толкова малко време да оправи нещата между тях, й причиняваше повече страдания, отколкото признаваше пред себе си.