Но някак си всичко се беше наредило. Не защото бяха постигнали кой знае колко, а защото всичко беше направено при толкова приятни и дружески обстоятелства. Тя разбра, че и двете бяха положили максимални усилия, и това само по себе си беше достатъчно да изпълни сърцето й с признателност. Без Джес да се мотае наоколо и да изисква цялото й внимание, да бъде с Джудит, беше като да е с приятелка. Временните и дребни отклонения от ежедневието — обядът в „Митр“, купуването на извънредно скъпото куфарче за книжа, което Джудит наистина много искаше — бяха малка цена за съзнанието, че някак е преминала труден мост в отношенията с голямата си дъщеря. Може би е платила твърде късно, но поне го беше направила.
Чувстваше се много по-спокойна и силна. Прави нещата едно по едно, беше й казала Джудит, и окуражена и насърчена от това съдействие, Моли прие съвета й и не позволи да бъде смазана от многото неща, които трябваше да свърши. Направи списъци, подреди ги по важност и ги отмяташе един по един, когато свършваше с тях.
И така през следващите дни в строга последователност бяха създадени и осъществени плановете за затваряне на къщата Ривървю и преселването на обитателите й. Личните вещи, които Моли беше донесла от Коломбо или бяха купувани по време на престоя й, бяха събрани от разните стаи и шкафове, описани и опаковани, за да се сложат на склад. Новият училищен куфар с пиринчени ключалки на Джудит, надписан с инициалите й, стоеше отворен на горния етаж и когато многобройните й дрехи бяха етикетирани и сгънати, бяха грижливо подреждани в този обемен контейнер.
— Джудит, можеш ли да дойдеш и да ми помогнеш?
— Помагам ти.
— Какво правиш?
— Опаковам книгите, които ще взема при леля Луиза.
— Всичките? И детските ли?
— Не, тях слагам в друг кашон. Ще отидат на склад с другите ти неща.
— Но те никога няма да ти потрябват.
— Ще ми потрябват. Ще ги пазя за своите деца.
Моли, разкъсвана между смях и сълзи, не събра кураж да спори. Пък и какво толкова щяха да попречат няколко книги?
— Добре — каза тя и отметна „обувки за хокей“ в безкрайния списък.
— Намерих нова работа за Филис. Поне така си мисля. Вдругиден ще се яви на интервю.
— Къде?
— В Порткерис. Така наистина е по-добре. Ще си е по-близо до вкъщи.
— При кого?
— Госпожа Бесингтън.
— Коя е тя?
— Е, Джудит, познаваш я. Понякога я срещаме, когато пазаруваме, и е много приказлива. Винаги носи кошница и води бял хайлендски териер. Живее горе на върха на хълма.
— Тя е стара.
— Ами… На средна възраст е. Съвсем жизнена. Но прислужницата й, която е имала от двадесет години, иска да напусне, защото получила разширени вени. Ще напусне и ще се грижи за къщата на брат си. Затова й предложих Филис.
— Госпожа Бесингтън има ли готвачка?
— Не. Филис ще бъде главната готвачка.
— Е, това вече е нещо. Каза ми, че предпочита да няма друга прислуга. Не иска да слугува на някоя злобна кучка.
— Джудит, не трябва да използваш такива думи.
— Само повтарям какво каза Филис.
— Е, и тя не би трябвало да ги казва.
— Аз пък мисля, че „кучка“ си е доста нормална дума. Просто означава женско куче. Няма нищо лошо в това.
Последните дни се изнизаха с плашеща скорост. Сега стаите, оголени от снимките, картините и украшенията, станаха безлични, сякаш вече бяха ги напуснали. Всекидневната, лишена от цветя и дребните нещица, показващи индивидуалността на обитателите, придоби неприветлив, безрадостен образ и навсякъде имаше сандъци и кашони. Докато Джудит и Филис добросъвестно се трудеха, Моли прекарваше повечето време на телефона, като говореше с корабната компания, паспортния отдел, фирмата, която щеше да съхранява багажа им, с гарата, банковия мениджър, адвоката, Луиза, сестра си Биди и накрая с майка си.
Последното беше най-изтощителното обаждане, защото госпожа Еванс беше започнала да оглушава и не се доверяваше на телефона. Тя подозираше, че телефонистката подслушва всички частни разговори и после ги разказва на Другите. Така че това струваше известни дълги обяснения и чувство на пълно безсилие, докато най-после монетката падна и госпожа Еванс беше принудена да схване нещата.