— За какво беше всичко това? — попита Джудит, която влезе в стаята към края на разговора.
— Ох, тя е невъзможна. Но мисля, че й втълпих каквото трябва. След като те заведа в „Сейнт Урсула“, ще затворя тази къща и с Джес ще прекараме последната нощ при Луиза. Тя много любезно предложи да ни закара на гарата с колата си. После ще прекараме една седмица при баба ти и дядо ти.
— О, мамче, трябва ли?
— Мисля, че това е най-малкото, което мога да направя. Те толкова остаряха, че само Бог знае кога ще ги видя отново.
— Искаш да кажеш, че могат да умрат?
— Е, не съвсем. — Моли се замисли. — Ами да, възможно е — призна тя. — Но не мога и да си помисля това.
— Така и предполагам. Все пак смятам, че се държиш като светица. Виждала ли си някъде гумените ми ботуши?
Гаровият превозвач пристигна пред входната врата с конската си платформа и на нея натовариха бюрото на Джудит и другите й неща, които трябваше да заминат в къщата на леля Луиза. Отне доста време да завържат всичко както трябва и Джудит я видя да заминава нагоре по пътя, като подскача зад бавния кон. Чакаха ги три мили до Уиндиридж. После собственикът на селската бензиностанция се появи с предложение за остина. Не беше кой знае каква оферта, но и колата не беше нищо особено. На другия ден той дойде да я вземе, подаде мизерния чек и я откара. Да я гледаш как си отива, беше като видиш как ветеринар отвежда старо куче, за да го приспи завинаги.
— Щом няма да имаме кола, как ще ме закараш в „Сейнт Урсула“?
— Ще повикаме такси. И без това нямаше да можем да поберем куфара ти в остина. И след като те настаним, ние с Джес ще се върнем вкъщи.
— Всъщност не искам Джес да идва.
— О, Джудит. Горката малка Джес. Защо да не идва?
— Тя само ще се пречка. Ще плаче или ще измисли нещо друго. А ако заплаче, ти ще я последваш и аз също.
— Ти никога не плачеш.
— Не плача, но може и да заплача. Мога да се сбогувам с нея тук, когато е с Филис.
— Изглежда ми малко нередно.
— Мисля, че е подходящо. Пък и не мисля, че тя ще забележи.
Но Джес забеляза. Не беше глупаво дете и наблюдаваше разпердушинването на къщата им с нарастваща тревога. Всичко се променяше. Познати неща изчезваха, кашони изпълваха цялата всекидневна, а майка й беше прекалено заета, за да й обръща достатъчно внимание. Къщичката й за кукли, червеното й дървено конче-люлка, кученцето й на колелца с въженце за дърпане, които бяха тук — на другия ден изчезнаха. Само Голи й бяха оставили и тя го влачеше навсякъде за единия крак с пръст в устата.
Тя нямаше представа какво става с малкия й свят, само знаеше, че това никак не й харесва.
Последният ден, понеже трапезарията беше оголена от прибори и съдове и бяха останали само най-необходимите, те обядваха в кухнята, като и четирите бяха насядали около излъсканата маса на Филис и ядоха задушено и къпинов сладкиш от очуканите разнокалибрени чинии, които вървяха с мебелираното жилище. Залепена за Голи, Джес позволи на майка си да я храни с лъжичка, защото искаше отново да стане бебе и след като изяде пудинга си, получи малък пакет с плодови дъвки, всичките само за нея. Заниманието с него, отварянето на пакета, избирането на цвета заеха цялото й внимание, докато Филис раздигаше масата и почти не забеляза, че Джудит и майка й бяха изчезнали нагоре по стълбите.
Тогава стана следващото тревожно нещо. Филис беше в миялното помещение и тракаше с чиниите и тиганите, и Джес беше тази, която погледна през прозореца и видя странната черна кола, която влезе през портата, бавно мина по чакълестата алея и спря пред главната врата. С издути от дъвката бузи тя отиде да каже на Филис.
— Това е кола.
Филис изтръска водата от зачервените си ръце и се протегна към салфетка за чай, за да ги избърше.
— Това ще е таксито…
Джес излезе с нея в коридора и отвориха на човека да влезе. Носеше остра шапка като пощальон.
— Имате багаж, нали?
— Да. Всичко това.
Той беше струпан в основата на стълбището. Куфарите с пиринчени закопчалки, куфарчета и торби, стикове за хокей, новото дипломатическо куфарче на Джудит. Той влизаше и излизаше, пренасяше всичко в колата, подреждаше го в отворения багажник, завързваше го здраво, за да не изпадне.
Къде ще го закара? Джес стоеше и гледаше. Като вървеше напред-назад, шофьорът й се усмихна и попита как се казва, но тя не отговори с усмивка и не искаше да му каже.
Тогава мама и Джудит слязоха и това беше по-лошо от всичко, защото мама беше с палто и шапка, а Джудит носеше зелен костюм, който Джес никога по-рано не беше виждала, и яка с връзка като мъж, и кафяви обувки с връзки, и всичко това изглеждаше толкова сковано и неудобно, и прекалено голямо, а видът й беше толкова плашещо странен, че Джес изведнъж изпита невъобразим ужас и избухна в истеричен рев.