Те и двете щяха да заминат някъде и да я изоставят завинаги. Тя смътно беше подозирала това и ето че то вече става. Тя пищеше майка й да я вдигне и да я вземе с тях, залепи се за палтото й, като се мъчеше да се добере до прегръдката й, сякаш искаше да се покатери по дърво.
Но Джудит пристъпи напред и я вдигна, прегърна я много силно и Джес с отчаянието на удавник и неговата сламка обви шията й с ръце, долепи мократа си буза до нейната и захълца горчиво.
— Къде отивате?
Джудит никога не бе си представяла, че ще се случи нещо толкова ужасно, и разбра, че бе подценявала Джес. Те се бяха отнасяли към нея като към бебе, въобразяваха си, че няколко плодови дъвки ще ги спасят от всяка възможна криза. Всички бяха сбъркали и тази мъчителна сцена беше резултат от грешката им.
Тя притисна здраво Джес и я залюля насам-натам.
— О, Джес, не плачи. Всичко ще е наред. Филис е тук, а мама ще се върне много бързо.
— Искам да дойда.
Тя сладко тежеше, пълничките ръчички и крачета бяха непоносимо меки и сладки. Миришеше на хубав сапун и косата й беше мека като коприна. Беше безполезно да си спомня всичките случаи, когато беше проявявала нетърпение и се сърдеше на малката си сестра. Това време беше отминало, важното сега беше, че те се сбогуваха и че Джудит наистина я обича. Тя обсипа бузките й с целувки.
— Не трябва да плачеш — умоляваше я тя. — Ще ви пиша писма, а ти ще ми пращаш хубави рисунки и картинки. И само си помисли — когато пак те видя, вече ще си на цели осем години и висока почти колкото мен.
Риданията леко заглъхнаха. Джудит отново я целуна и тръгна да я подаде на Филис, като освободи шията си от ръцете на Джес.
Детето хълцаше, но писъците затихнаха и палецът отново се пъхна в устата й.
— Сега се погрижи за Голи. Не го изпускай на земята. Довиждане, мила Филис.
Те се прегърнаха, но Филис не можа да я гушне, защото ръцете й бяха заети с Джес. Тя и едва ли можеше да каже нещо, освен да промълви:
— Късмет.
— Късмет и на теб. Ще ти пиша.
— Не забравяй.
Всички заедно излязоха навън, където чакаше таксито. Майка й целуна мократа бузка на Джес.
— Скоро ще се върна — обеща тя. — Бъди послушна с Филис.
— Не тичайте обратно, мадам. Бъдете напълно спокойна. Няма защо да претупвате нещата.
После се качиха в таксито, шофьорът затръшна вратите след тях и седна на мястото си зад волана. Запали мотора. Ауспухът изригна облак миризлив пушек.
— Махни за довиждане, Джес — каза й Филис. — Помахай като добро момиче. — И така Джес размаха Голи като знаме и таксито с хрускане пое по дребния чакъл. Те видяха лицето на Джудит, притиснато към задното стъкло, и тя също махаше за сбогом, докато таксито зави зад ъгъла и се задруса по улицата, и вече нито се виждаше, нито се чуваше.
Уиндиридж
Събота, 18 януари 1936 г.
Скъпи Брус,
Пиша ти от спалнята си в къщата на Луиза. Джес спи и след малко ще сляза при Луиза за питие преди вечеря. Къщата Ривървю е вече в миналото, заключена и празна. Милата Филис ни напусна, за да си отиде вкъщи за няколко дни и после да започне нова работа в Порткерис. В понеделник сутринта Луиза ще ни закара с Джес на гарата и ще прекарам няколко дни с родителите си, преди да се отправя за Лондон и да взема парахода. Отплаваме на 31-и. В сряда закарах Джудит в „Сейнт Урсула“ и я оставих там. Не взехме Джес с нас и в къщата Ривървю имаше ужасна сцена, преди да се качим в таксито. Не очаквах толкова страдания и не съзнавах колко навътре взема Джес заминаването. Беше много мъчително, но Джудит не искаше да я вземем с нас в училището и беше права, разбира се. По-добре, че всичко стана далече от хорски очи в собствения ни дом.
Боях се, че тази сцена ще дойде в повече на Джудит, но тя се справи с нея съвсем като възрастна и беше много мила и любвеобилна към Джес. В таксито говорехме за ежедневни неща, защото някак си не можех да се настроя да говоря за нищо друго. Тя изглежда съвсем добре в новата си униформа, но толкова различна, че по странен начин ми се струваше, че водя на училище нечие друго момиче, а не собствената си дъщеря. През последните няколко седмици тя внезапно порасна и ми помогна твърде много при опаковането и уреждането на нещата. Странно е, че човек прекарва толкова години в отглеждане на едно дете и после, точно когато започва да ти става приятел и равен, трябва да го изоставиш и да продължиш живота си без него. Четири години в този момент ми изглеждат безкрайни. Простират се пред мен като вечност. Веднъж да се кача на парахода за Коломбо, мисля, че ще се почувствам по-малко депресирана. Но сега това никак не е приятен период.