Смятах в „Сейнт Урсула “ да отида в училището с нея, да я настаня в общежитието и после да изпием по чашка чай с госпожица Като. Но в таксито по средата на пътя до Пензанс Джудит внезапно обяви, че не иска да правя нищо такова. Искаше да се сбогуваме бързо и внезапно и да приключим възможно най-скоро. Увери ме, че може да се справи сама. Не искаше да вляза в училището с нея, защото каза, че ако го направя, ще стана част от училището, а тя не иска това. Не искаше двата й свята да се допират, да посягат един към друг по никакъв начин. Беше малко притеснително, защото разбирах, че се очаква от мен да се представя и да проявя някакъв интерес, но се отказах, защото си помислих, че това е най-малкото, което можех да направя.
И така, всичко стана много бързо. Разтоварихме багажа, дойде портиер с количка и натовари куфарите й. Имаше и други коли наоколо, други родители с деца, всички започващи новия срок. Всички момичета си приличаха в зелените си униформи и изведнъж Джудит стана една от тях, сякаш изгуби индивидуалността си и се хомогенизира като мляко. Не знам дали това улеснява или затруднява сбогуването. Погледнах милото и лице и видях в него обещание за красота, която ще се е проявила напълно, когато накрая ще я видя отново. В очите й нямаше сълзи. Целунахме се и се прегърнахме, обещахме си да пишем, целунахме се отново и тя си отиде, като се обърна и тръгна нагоре по стълбите през отворената врата. Не погледна назад. Носеше чантата си за книги и стика за хокей и малкото „дипломатическо “ куфарче, което й купих за писмените й принадлежности, марките и дневника й.
Знам, че ще помислиш това за глупаво, но плаках в таксито по целия път към вкъщи и не престанах дори когато Филис ми донесе чаша топъл чай. После позвъних на госпожица Като, за да й се извиня за нелюбезността. Каза, че ме разбира и ще поддържа връзка с нас за състоянието и напредването на Джудит. Но ще бъдем толкова далече! И пощенските кораби пътуват толкова дълго.
Тук тя спря, остави писалката и прочете написаното. Реши, че изглежда ужасно емоционално. За тях с Брус никога не е било лесно да откриват сърцата си един пред друг, нито да си говорят интимности или да споделят тайни. Питаше се дали той ще се разтревожи от явното й страдание и се чудеше дали да не скъса писмото и да го започне наново. Но написването на всичко това някак я бе отпуснало и нямаше нито желание, нито енергия студено да се преструва че всичко е наред.
Взе си писалката и продължи.
И така всичко е свършено, нахлузвам си весела маска заради Джес и Луиза. Но се чувствам като скърбяща за изгубено дете. Заради липсата на възможности и за предстоящите години, които няма да можем да споделим. Знам, че преживявам същото като хиляди други жени, които се намират в същото положение, но кой знае защо от това не ми става по-леко.
След месец с Джес ще бъдем при теб. Чакам по-нататъшни новини за преместването в Сингапур. Постъпил си добре и се радвам за теб.
С обич, Моли
P.S. Коледният ти подарък за Джудит още не е пристигнал. Помолих госпожа Саути от Пенмарънската поща да го препрати в „Сейнт Урсула", когато най-после дойде.
Тя внимателно прочете писмото още веднъж, после го сгъна, пъхна го в плик, залепи го и го адресира. Готово. Седеше и слушаше засилващия се вятър навън, който блъскаше прозорците зад спуснатите пердета. Звучеше като че ли се надига буря. Малкото бюро стоеше в езерце светлина от лампата върху него, но зад него спалнята беше спокойна и потънала в здрач. На едното от двете долепени легла спеше Джес, притиснала Голи до бузата си. Моли стана да я целуне и да оправи завивките й. После отиде до огледалото над тоалетката и докосна косата си, а след малко и гънка на копринения шал, който бе наметнала на раменете си. Отражението й плуваше като привидение по тъмното стъкло. Излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си. Прекоси стълбищната площадка и тръгна надолу по стълбите. Отдавна бе решила, че Уиндиридж беше къща, разположена неудобно между два стола. Построена веднага след Първата световна война, не беше нито достатъчно модерна, за да е удобна, нито достатъчно стара, за да има чар, и положението й на върха на хълм над игрището за голф я поставяше на пътя на всеки задухал вятър. Но най-неудачното в нея беше всекидневната, която архитектът, в пристъп на злополучен прилив на кръв в главата, както си представяше Моли, беше проектирал като продължение на фоайето, така че стълбището слизаше надолу и входната врата се отваряше в него. Това подреждане осигуряваше както постоянни виещи течения, така и усещане за временност, също като че ли седиш в гарова чакалня.