Обаче Луиза беше там, разположена в своя фотьойл, до ревящ огън с въглища, с цигари, уиски със сода и плетка под ръка. Плетеше ловджийски чорапи. Винаги плетеше ловджийски чорапи. Когато завършваше чифт, слагаше ги в чекмедже, готови за следващата църковна разпродажба, или „Донеси и купи“, и започваше отново, като заплиташе нов чифт. Наричаше това „организирано суетене“ и класифицираше своята индустрия като добро предприятие.
Като чу стъпките на Моли по стълбите, вдигна очи.
— А, ето те и теб! Помислих, че си се загубила.
— Извинявай. Написах писмо на Брус.
— Джес заспа ли?
— Да. Бързо.
— Налей си питие.
Отрупан поднос стоеше в края на стаята, зареден с бутилки, чисти чаши и сифон със сода. Това беше мъжка следа, напомняща за Джак Форестър, но значи нищо не бе се променило след смъртта му. Неговите трофеи от голф все още украсяваха камината, снимките му в униформа още от Индия висяха по стените и навсякъде имаше доказателства за лов и преследване — слонски крак, покривки от тигрови кожи, рога от покойни елени.
Моли си наля едно малко шери и отиде да седне на стол от другата страна на огнището. Луиза престана да плете и протегна ръка към уискито. Каза „наздраве“ и отпи голяма глътка. Остави чашата и погледна Моли над очилата си.
— Не изглеждаш много весела.
— Нищо ми няма.
— Малко си вкисната от раздялата с Джудит, виждам. Не обръщай внимание. Времето лекува. Ще го преодолееш.
— Предполагам — каза Моли едва чуто.
— Поне вече е зад теб. Свърши. Приключи.
— Да. Приключи. — Тя се замисли. — Предполагам…
Но не продължи. Някакъв звук привлече вниманието й отвън, надвил воя на вятъра. Стъпки, хрускащи по камъчетата.
— Отвън има някой.
— Трябва да е Били Фосет. Поканих го да пийнем. Помислих, че ще ни разведри.
Входната врата се отвори и в стаята нахлу студен въздух, от който краищата на одеялата зашляпаха и цял облак от дим и сажди изригна от огъня.
Луиза повиши глас.
— Били, стари глупако, затвори вратата!
И тя бе затръшната. Завивките се успокоиха, огънят също се прибра.
— Ама че нощ да си навън! Хайде, влизай.
Моли беше едновременно изненадана и раздразнена от това ненавременно и необяснено посещение. Последното нещо, което искаше в този момент, беше компания. Не беше склонна да разговаря с непознати и й се стори неуместно от страна на Луиза да кани приятеля си точно тази вечер. Но нищо не можеше да се направи и така, със свито сърце, тя остави чашата си с шери, нахлузи на лицето си приятно изражение и се обърна на стола си да поздрави посетителя.
Луиза надигна глас.
— Много добре, че дойде, Били.
Той не се появи веднага, защото вероятно събличаше палтото и шапката си. Но когато най-после влезе, като разтриваше замръзналите си ръце, имаше вид на човек, любезно проявяващ благоволение.
— Ето ме, скъпа, обрулен от бурята.
Не беше висок, но явно беше силен и жилав, и носеше костюм с голф на едри крещящи карета. Голфът му беше особено обемист и подаващите се под неговите богати дипли мършави прасци в яркожълти плетени чорапи приличаха на птичи крака. Моли се питаше дали Луиза беше изплела чорапите и ако е така, кой от двамата беше избрал цвета. Косата му беше бяла, оредяла на кожестия му череп, а бузите му бяха нашарени с мрежа от червени вени. Беше с униформена връзка, остри мустаци и весели пламъчета в светлосините очи. Тя предположи, че е на около петдесет години.
— Моли, това е съседът ми Били Фосет. Или полковник Фосет, ако искаш да сме официални. Били, това е снаха ми Моли Дънбар.
Тя си наложи да се усмихне, протегна ръка и каза „Приятно ми е“, като очакваше той да се ръкува. Но той хвана пръстите й и ниско се поклони. За миг тя помисли, че ще й целуне ръката и много бързо я издърпа. Но той просто беше изключително вежлив.
— Много се радвам да се запознаем… Толкова съм слушал за вас — добави той фразата, която гарантирано замразява всеки спонтанен разговор.
Но Луиза, която остави плетката си и стана от стола, взе нещата в свои ръце.
— Сядай, Били. След усилията ти имаш нужда от уиски с капки сода.