— Бихте ли ме извинили за момент? — Трябваше да излезе навън, на чист въздух, иначе просто щеше да припадне. — Джес спи толкова неспокойно… Само ще я погледна. — Тя стана, обърна им гръб. — Ще се върна след малко.
Луиза, слава Богу, не забеляза пламналото й лице, прилошаването й.
— Когато се върнеш, ще си допиеш другата половина.
Тя излезе и се качи горе. В спалнята им Джес спокойно спеше. Не беше помръднала. Моли взе топло палто от гардероба и го наметна на раменете си. Излезе от стаята и тръгна към задното стълбище през трапезарията, където масата вече беше сложена за вечеря за двама — за нея и Луиза. На другия край на трапезарията френските прозорци гледаха към малка павирана градина, обградена с храсти ескалония, и така донякъде защитена от вятъра. Тук Луиза отглеждаше алпийски цветя и ароматна чубрица и използваше малката тераса през лятото за питие на открито и неофициално хранене. Моли дръпна тежките кадифени завеси, отвори прозореца и излезе навън. Вятърът моментално връхлетя върху нея, като блъсна стъклената врата, така че трябваше с мъка да я затвори, преди да бъде затръшната и да привлече вниманието. След това се обърна към тъмнината и остави пламналото й тяло да се потопи в студа. И сякаш попадна под леден душ. Тя напълни дробовете си с чист режещ въздух, усети далечната миризма на чай. Не обръщаше внимание на вятъра, който издухваше косата й далече от влажните й вежди.
Така беше по-добре. Затвори очи и вече не й се струваше, че ще се задуши. Беше се разхладила, успокоила, позамръзнала. Отвори очи и погледна към небето. Горе половинка от луната ту блясваше, ту се скриваше зад черен облак, който препускаше пред нея. Над нея бяха звездите, вселената, космосът. Тя беше сведена до нищо, карфичка човечност, и изведнъж беше обхваната от ужасен страх, от старата паника на дезориентация, на небитие. Коя съм аз? Къде съм? Къде отивам и какво ще стане с мен, когато отида? Знаеше, че този страх няма нищо общо с беса на бурната нощ. Вятърът и тъмнината бяха нещо познато и познаваемо, но корените на страха и опасенията бяха вътре в нея самата.
Потрепери. Разтърсване от чист ужас. Призрак, който броди по гроба ти, каза си тя. Посегна към топлото си палто, загърна се с него и го притисна към гърдите си. Опита да мисли за Джудит, но това беше по-лошо от всичко, защото беше все едно да си спомниш за покойно дете, което никога вече няма да видиш.
Заплака от майчина скръб. Сълзите напираха в очите й и се стичаха надолу по лицето й, поривите на вятъра ги изсушаваха почти веднага, солени по страните й. Плачът облекчаваше болката и тя ги остави да си текат и не се опитваше да ги спре. Не след дълго всичко свърши и паниката се укроти, тя отново стана себе си. Нямаше представа колко беше стояла тук, но вече беше прекалено премръзнала, за да остане още. Обърна се и се върна в къщата, затвори френските прозорци и дръпна завесите. Качи се горе, както беше и слязла, от задното стълбище, като пристъпваше тихо, за да не вдига шум. Закачи палтото си и погледна леглото си, в което копнееше да се сгуши, да остане сама, да се наспи. Но вместо това избърса лицето си с гореща кърпа, потопена в пудра, и среса косата си. Така, външно възстановена, се върна при другите.
Когато слезе долу, Луиза я погледна.
— Моли, защо се забави толкова?
— Поседях при Джес.
— Всичко наред ли е?
— О, да. Всичко. Съвсем наред.
„Сейнт Урсула”,
2 февруари 1936
Мили мамо и татко,
Неделята е ден за писане на писма и аз пиша моето. Всичко е наред, вече се настанявам. Почивните дни са забавни. В събота сутринта си учим уроците, а следобед играем разни игри навън. Вчера играхме или на баскетбол, или на топка. В неделя сутрин трябва да ходим на църква в колона по двама, което е досадно, а и църквата е доста досадна, с много коленичене. Тя е много консервативна, с много тамян и едно момиче припадна. После се връщаме за неделен обяд, после друга разходка (сякаш ни е притрябвала), сега писане на писма и после чай. След чая е хубаво, защото всички отиваме в библиотеката и госпожица Като ни чете на глас. Чете ни „Островът на овците” от Джон Бюкан, много е хубава. Нямам търпение да разбера какво ще стане.
С уроците съм добре, не съм много изостанала освен по френски, но ходя на допълнителни уроци. Имаме гимнастика във вторник, но ми е трудно да се катеря по въжето. Всяка сутрин имаме молитва в гимнастическия салон и пеем църковна песен. Тук има много музика и веднъж седмично слушаме класически грамофонни плочи. В петък имаме часове по хорово пеене, което е много приятно, и пеем песни като „Сладкото девойче от Ричмънд Хия“ и „Една сутрин рано”.