Класната ми учителка се казва госпожица Хорнър и преподава английски и история. Ужасно строга е, аз отговарям за дъската и трябва да я поддържам чиста и да осигурявам достатъчно тебешир.
Аз съм в обща спалня с пет други момичета. Старшата медицинска сестра никак не е любезна и дано никога не се разбомвам. Помниш ли момичето, което си купуваше униформа, когато и ние? Казва се Лъвдей Кеъри-Луис и е в същата спалня, само че спи до прозореца, а аз съм до вратата. Тя е единствената на седмичен пансион. Тя е в по-долен клас и не съм говорила много с нея, защото си има приятелка на име Вики Лейтън, която идва всеки ден, и те се познават отпреди.
Получих писма от леля Луиза и леля Биди. И картичка от Филис. Средата на срока е на 6 март, ще имаме четири дни ваканция и леля Луиза тогава ще ми купи велосипед.
Тук е много студено и влажно. Части от училището са по-топли, но повечето са студени. С хокея сме най-зле, защото коленете ни са голи и играем без ръкавици. Някои момичета получиха измръзвания.
Подаръкът от татко още не е пристигнал. Дано не е изгубен или госпожа Саути да не е забравила да го препрати.
Надявам се всички да сте добре и че пътуването с парахода е било приятно. На картата намерих Сингапур. Далече е на много мили.
Много обич на всички и Джес.
Джудит
Старшата ученичка на „Сейнт Урсула“ беше високо и важно момиче, което се радваше на името Дирдри Ледингам. Тя имаше две дълги кафяви плитки и великолепен бюст, а тъмнозеленият й гимнастически костюм беше обилно украсен с цветовете на различните игри и разнообразни служебни баджове. Носеше се слух, че когато завърши училището, тя ще постъпи в Бедфордската школа по физическо възпитание, за да учи за ръководител на състезания. Да се види как прескача дървения кон, не беше гледка за изпускане. Освен това тя пееше соло в училищния хор и не е чудно, че беше причина за сериозни сблъсъци сред по-малките и незначителни момичета, които й пишеха любовни писма на откъснати от тетрадките им листове, и се изчервяваха страхотно, ако на минаване тя им подхвърлеше някоя дума.
Задълженията й бяха много и разнообразни и тя приемаше отговорностите си много сериозно. Биеше звънеца, придружаваше госпожица Като на утринната молитва, организираше дългата, развлечена колона по двама, която всяка седмица ходеше на църква. Освен това беше натоварена с ежедневното раздаване на писмата и колетите за пансионерките, които пристигаха с пощенската кола. Това ставаше всеки ден в свободния половин час преди обяд, когато тя заставаше зад голяма дъбова маса в главното фоайе и подаваше на всяка писмото или пакета.
— Емили Бекхаус! Дафни Тейлър, по-добре иди да си оправиш косата преди обяда, ужасно е разрошена. Джоан Бетуърти! Джудит Дънбар?
Голям тежък пакет, обвит с дебело зебло и здраво завързан, облепен с етикети и чуждестранни марки. Джудит Дънбар?
— Няма я — каза някой.
— Къде е?
— Не знам.
— Ама защо не е тук? Някой да отиде да я намери. Не, почакайте. Кой е от нейната спалня?
— Аз.
Дирдри потърси момичето, което се обади, и видя зад гърба на блъскащата се тълпа Лъвдей Кеъри-Луис. Тя не обичаше особено тази своенравна новодошла, за която беше решила, че много си вири носа, след като два пъти беше я хванала да тича в коридора — огромен грях! — и беше я изненадала да дъвче ментова дъвка в тоалетната.
— Джудит трябва да е тук.
— Аз какво съм виновна.
— Не бъди нахална. — Някое допълнително наказание изглеждаше просто задължително. — Тогава ти ще й го занесеш. И й кажи, че трябва да присъства при раздаването на писмата всеки ден. И е доста тежък, внимавай да не го изпуснеш.
— Къде да я намеря?
— Не знам, ще я потърсиш. Розмари Касъл? Имаш писмо.
Лъвдей пристъпи и взе пакета до мършавите си гърди. Беше извънредно тежък. Като го стисна здраво, тя се измъкна от масата и се отправи по излъскания под през дългата трапезария, после в коридора, който водеше към класните стаи. Влезе първо в тази на Джудит, но тя беше празна, така че се обърна и тръгна нагоре по широкото стълбище без килим, което водеше към спалните.
По тях слизаше отговорничката за дисциплината на по-малките.
— Господи, какво е това?
— За Джудит Дънбар е.
— Кой ти каза да го вземеш?
— Дирдри — отговори й Лъвдей самодоволно, сигурна, че властта е на нейна страна. Отговорничката се смути.