— Знам какво има в него. Това, което си поисках. Сандъче от кедрово дърво с китайска ключалка.
— Тогава побързай. Веднага. Или ще звъннат за обяд и ще трябва да излезем.
Но Джудит знаеше, че не трябва да отваря подаръка набързо. Беше го чакала толкова дълго и искаше да продължи вълнението, а след като го отвори, да има време да изследва и най-малката подробност на новата и толкова желана придобивка.
— Сега няма време. Ще го направя по-късно. Преди вечеря.
Лъвдей беше раздразнена.
— Но аз искам да го видя!
— Ще го отворим заедно. Обещавам да не го погледна без теб. Ще се преоблечем страшно бързо за вечеря и ще ни останат купища време. Свалянето на опаковката ще трае дълго. Личи си, щом го погледнеш. Нека почакаме. Пък и ще е приятно да го очакваме цял следобед.
— Е, добре. — Лъвдей се остави да я убедят, но явно против желанието й. — Как можеш да имаш толкова твърда воля, просто недоумявам.
— Така всичко трае по-дълго.
— Имаш ли снимка на баща си?
Очите на Лъвдей се преместиха върху боядисания в бяло шкаф с чекмеджета, същия като останалите пет в спалнята.
— Имам, но не е много хубава.
Тя я потърси и я протегна на Лъвдей.
— Това той ли е, с шортите? Изглежда много добре. А това майка ти ли е? О, тя е, разбира се. Познах я. Защо Джес я няма?
— Защото още не е била родена. Тя е само на четири години. Татко въобще не я е виждал.
— Не я е виждал? Не мога да повярвам. Какво ще каже, като я види? Тя ще си помисли, че той е някой друг, чичо или нещо подобно. Искаш ли да видиш моите снимки?
— Да, моля те.
Те станаха от леглото и отидоха към другия ъгъл на спалнята, който беше много по-светъл и приятен поради близостта до прозорците. Училищният правилник разрешаваше само две снимки, но Лъвдей имаше около шест.
— Това е мама, изглежда съвършено красива, облечена цялата в бели лисичи кожи. А това е татко… Не е ли божествен? Сниман е на лов за фазани, затова е с пушка. И Тайгър е с него, това е неговият лабрадор. А това е сестра ми Атина, това е брат ми Едуард, това е Пико-пекинезът.
Джудит беше поразена. Никога не беше си представяла, че някой може да има толкова много представителни, красиви и обаятелни роднини, всичките сякаш слезли от страниците на лъскаво списание като The Tatler („Сплетник“) например.
— На колко години е Атина?
— На осемнадесет. Прекара сезона си в Лондон миналата година, а сега е в Швейцария да учи френски. Още е там.
— Учителка по френски ли ще става или нещо друго?
— Боже мой, не. Тя през живота си не е пипнала някаква работа.
— Какво ще прави, когато се върне от Швейцария?
— Ще живее а Лондон, може би. Мама има малка къща в Кейдоган Мюз. Атина има върволици от приятели и винаги прекарва навън уикендите и така нататък.
Това беше живот за завиждане.
— Прилича на кинозвезда — каза Джудит замечтано.
— Да, донякъде.
— А брат ти?
— Едуард? Той е на шестнадесет. Сега е в Хароу.
— Имам братовчед на шестнадесет. Той е в Дартмут. Казва се Нед. Твоята… — Тя се поколеба. — Твоята майка не изглежда достатъчно възрастна да има толкова големи деца.
— Всички казват така. Толкова е досадно. — Лъвдей остави последната снимка, след това се отпусна на тясното си, покрито с бяла покривка легло. — Харесва ли ти това място? — внезапно попита тя.
— Кое? Училището ли? То е добро.
— Искаше ли да дойдеш тук?
— Не особено. Но трябваше. Наложи се да постъпя в училище с пансион.
— Понеже майка ти замина?
Джудит кимна.
— Аз пък исках да дойда — каза Лъвдей. — Защото исках да бъда близо до вкъщи. Миналия септември бях изпратена в най-ужасното място в Хемпшър и толкова страдах за дома, че със седмици плачех и накрая избягах.
Джудит, която вече знаеше това, тъй като беше разказано от продавачката в Медуейз, отново беше изпълнена с възхищение.
— Не мога да си представя толкова смел човек.
— Не беше чак толкова смело. Просто реших, че не мога да понасям ужасното място нито миг повече. Трябваше да си отида вкъщи. Да избягаш, звучи много трудно, но всъщност беше много лесно. Просто взех автобус до гара Уинчестър, после се качих на влака.
— Трябваше ли да сменяш перони?
— Да, два пъти, но питах хората. А когато стигнах в Пензанс, позвъних на мама от обществен телефон и й казах да дойде да ме вземе. Когато стигнахме вкъщи, й казах, че не трябва никога, никога вече да ме праща далече от дома ни и тя обеща. И така дойдох тук и когато госпожица Като чу за бягството ми, каза, че мога да бъда на седмичен пансион, защото не би искала това да се случи отново.