— Така че…
Но нямаше време за продължаване на този увлекателен разговор, тъй като цялата сграда беше внезапно стресната от дрънченето на училищния звънец, който ги зовеше на обяд.
— По дяволите! Не се трае. Мразя този звънец, а днес е вторник и ще има сливи и яйчен крем вместо пудинг. Хайде, да тръгваме, иначе ще ни се карат.
Те изтичаха надолу, за да се съберат в класните стаи. Но преди да се разделят, остана миг за последни думи.
— Преди вечеря в спалнята. Ще отворим колета заедно.
— Нямам търпение.
След това сякаш всички цветове и форми на деня бяха вълшебно променени. По-рано Джудит бе изпитвала въодушевления и смени на настроението, които засягат всяко дете, внезапни, безпричинни пристъпи на щастие, дори на екстаз. Но сега беше друго. Събитие. Серия събития. Коледният й подарък най-после беше пристигнал и поради това се осъществиха първите увертюри на приятелство с Лъвдей Кеъри-Луис. Предстоеше още тържественото разопаковане на кедровото сандъче, което се очакваше с нетърпение. С напредването на следобеда хубавото й настроение беше допълнено от други неочаквани бонуси и започна да изглежда, че денят й е омагьосан и нищо не може да се обърка. На обяд нямаше сливи и яйчен крем, който тя не обичаше, а реване с ванилов сироп, което беше направо угощение. След това получи осем от десет възможни точки на теста за френските глаголи, а когато стана време за състезателните игри и се отправиха към игрището за хокей, тя видя, че сивият сутрешен дъжд беше отминал. Небето беше чисто, девствено синьо, ветрецът — напълно поносим, и ранните нарциси, оградили пътеките към игрищата, започваха напълно да разтварят жълтите си главички. Препълнена с физическа енергия, тя дори изпитваше удоволствие от хокея, като препускаше нагоре-надолу по крилото в хода на играта и прецизно, без усилия, удряше кожената топка, когато се изпречваше на пътя й. Игра толкова успешно, че в края на мача госпожица Фаншоу, ръководеща игрите, решителна дама с итънска подстрижка и писклива свирка, много стисната на похвали, ентусиазирано каза:
— Браво, Джудит. Продължавай да играеш така и ще те вземем в тима.
После дойде чаят, ученето на уроците и стана време за преобличане за вечеря. Тя излетя през две стъпала нагоре към спалнята, дръпна белите завеси на кабинката си и смъкна дрехите си. Успя дори да се пъхне в банята преди другите, но въпреки това, когато се върна в спалнята, Лъвдей вече я чакаше, седнала на леглото й вече облечена в безлична зелена габардинена рокля с бели ленени якичка и маншети, което беше униформата им за вечеря.
— Ама че си бърза! — възкликна Джудит.
— Играхме баскетбол, така че не се изпотих много. Побързай и се облечи, и можем да започваме. Донесох ножичката си за нокти, за да срежем въжето.
Джудит намъкна дрехите си как да е, закопчаваше роклята си и в същото време пъхаше крака в обувките си, после прокара четка по косата си, върза я отзад с панделка и беше готова. Взе ножицата и разряза въжето, но после трябваше да разшива здравите шевове, с които беше захванато зеблото. След него имаше пласт кафява хартия, после дебело уплътнение с вестници, което само по себе си беше интересно, защото бяха покрити със странни източни печатни букви и знаци. Всичко миришеше остро и чуждестранно. Последната обвивка беше от лъскава бяла хартия. Разкъсаха я и най-после коледният подарък се показа. Те седяха, мълчаливо вторачени в него.
Накрая Лъвдей наруши тишината.
— Божествен е! — прошепна тя и думите прозвучаха като доволна въздишка.
И той беше наистина много красив, по-великолепен, отколкото Джудит смееше да се надява. Дървото беше с цвят на мед, гладко като сатен и изкусно покрито с фини гравюри. Украсената му заключалка беше сребърна, релефно украсена с десен на цветя, а китайското резе се плъзна в нея като малко катинарче. Ключето на ключалката беше залепено с помощта на лепкава хартия за капака на сандъчето. Лъвдей веднага го отлепи и го подаде на Джудит. Тя го пъхна отстрани на ключалката, това освободи скрита пружина и катинарчето се отвори. Вдигна резето, повдигна капака и едно огледало се плъзна напред, за да държи капака отворен. Предната стена на сандъчето можеше да се разделя и се отваряше като крила, за да открие две миниатюрни шкафчета с чекмедженца. Аромат на кедър изпълни стаята. Лъвдей попита:
— Знаеше ли, че ще бъде такова?
— Почти. Майка ми имаше подобно в Коломбо. Затова го поисках. Но то изобщо не може да се сравнява с това.