Тя набързо прерови съзнанието си, но не откри нищо. Нито беше тичала по коридора, нито бе говорила след загасването на лампите. С нещо като миша смелост тя успя да зададе въпрос:
— Защо иска да ме види?
— Нямам представа, но скоро ще научиш. Отивай, бързо — бързо. Тя е в кабинета си.
Джудит, ужасена, но послушна, излезе.
Госпожица Като в ролята си на директорка притежаваше непреходно влияние в училището, но при все това може би нарочно стоеше настрана от ежедневната дейност на учреждението си. Докато останалият персонал се грижеше за безупречния ред в спалните, а учителската стая беше претъпкана с преподаватели, чаени чаши и тетрадки, госпожица Като си имаше собствени стаи на първия етаж на старата сграда, но кабинетът й на партера беше светая светих и нервният център на всичко, което ставаше тук. Всички изпитваха към нея голям респект и когато влизаше някъде с развята зад нея черна мантия — на сутрешната молитва, или за хранене в трапезарията, където заемаше председателското място, цялото училище автоматично млъкваше и ставаше на крака.
Понеже преподаваше само на по-големите момичета, които се бореха или за училищно свидетелство, или за приемни изпити за университета, тя нямаше особени лични контакти с по-малките деца и Джудит беше говорила с нея само веднъж при постъпването си, когато госпожица Като произнесе името й, поздрави я и й пожела успех. Но, като всички останали момичета в училището, тя непрекъснато усещаше присъствието на директорката, независимо дали бе внезапно възникнало или видяно от разстояние, но постоянно.
Да те повикат при нея, беше нещо като изпитание.
Кабинетът на госпожица Като беше в края на дълъг коридор, който водеше към различните класни стаи. Вратата, боядисана в кафяво, беше затворена. С пресъхнала уста Джудит почука с кокалчетата на пръстите си.
— Влез!
Тя отвори вратата. Госпожица Като седеше зад бюрото си. Тя вдигна очи и остави писалката си.
— О, Джудит! Ела!
Джудит затвори вратата след себе си и влезе в стаята. Беше светла сутрин, кабинетът гледаше на юг към градините и беше облян в слънчева светлина. На бюрото й имаше съд с дива иглика, а зад нея на стената маслена картина с малък залив на индиговосиньо море и лодка, изтеглена на пясъка.
— Вземи стол и седни. И престани да изглеждаш толкова измъчена, защото не съм ти ядосана. Просто исках да си поговорим. — Тя се облегна назад на стола си. — Как вървят нещата при теб?
При цялото си високо положение и сериозни отговорности госпожица Като беше сравнително млада, нямаше четиридесет години и имаше свежия тен и пъргава походка на жена, която се чувства истински отпусната само когато е навън и прави упражнения. Косата й беше прошарена и вчесана назад от гладкото й чело в стегнат безкомпромисен кок. Очите й бяха сини и ясни, пронизващият й поглед можеше да бъде едновременно и очарователен, и смущаващ в зависимост от обстоятелствата на срещата. Под мантията си носеше тъмносини жакет, пола и копринена блуза с фльонга на шията. Сръчните й ръце бяха без пръстени, но на ушите й имаше перли, носеше и перлена брошка като мъжка игла за вратовръзка, забодена до деловия бадж.
Джудит взе стол и седна с лице към нея.
— Добре, благодаря, госпожице Като.
— Получаваш хубави бележки и съм доволна от работата ти.
— Благодаря, госпожице Като.
Госпожица Като се усмихна и строгото й изражение се преобрази в искрена топлота.
— Имаш ли новини от майка си?
— Да, получих писмо, изпратено от Гибралтар.
— Всичко наред ли е?
— Така мисля.
— Радвам се.
— Сега по работата. Явно се сприятеляваш с Лъвдей Кеъри-Луис.
(Не беше ли пропуснала нещо?) — Да.
— Имах чувството, че двете ще се разбирате, затова казах на сестрата да ви сложи в една спалня. А сега госпожа Кеъри-Луис ми се обади по телефона, защото Лъвдей като че ли иска да те вземе със себе си у тях в края на седмицата. Казвала ли ти е нещо по въпроса?
— Не. Нито дума.
— Браво. Майка й я е накарала да обещае да не ти казва нищо, преди да говори с мен. Искаш ли да отидеш?
Иска ли? Джудит не вярваше на ушите си.
— О, госпожице Като, много бих искала.
— Тогава държа да разбереш, че ако ти разреша, това ще е голяма привилегия, защото официално в средата на срока е единствената ваканция, която е разрешена на пансионерките. Но при обстоятелството, че семейството ти е в чужбина, смятам, че това ще е добре за теб.