— О, благодаря ви.
— Ще заминеш с Лъвдей в събота сутринта и ще се върнеш с нея в неделя вечерта. И ще се обадя на леля ти Луиза, защото тя е законният ти настойник и трябва да знае всичко, което правиш.
— Сигурна съм, че тя няма да откаже.
— И аз мисля така, но е важно и учтиво да се спазват условностите. И така… — Усмивката й показваше, че разговорът е приключил.
Тя стана и Джудит пъргаво скочи на крака.
— Значи, уредено е. Ще уведомя госпожа Кеъри-Луис. Сега си върви, намери Лъвдей и й кажи добрата новина.
— Да, госпожице Като, благодаря ви толкова много…
— Не забравяй — госпожица Като повиши тон — да не тичаш по коридора.
Накрая тя намери Лъвдей в класната й стая, чакаща, в униформа, за обедния звънец.
— Ах, ти, калпазанке, ах, ти, хитруша!
Но Лъвдей видя поруменялото й, възторжено лице и изпищя радост.
— Котката е казала „да!“ — Те се вкопчиха една в друга, заскачаха нагоре-надолу в див боен танц от удоволствие и радост. — Съгласила се е. Не вярвах, че ще го направи.
— Но ти въобще не ми каза, че си питала майка си!
— Обещах й да не казвам, защото се страхувахме, че госпожица Като ще откаже, а да си разочарован, е най-ужасното чувство на света. Почти щях да се пръсна, докато го пазех в тайна. Беше идея на мама. Разказах й за теб и тя каза: „Доведи я вкъщи“. Казах, че няма да ти разрешат, а тя каза: „Остави на мен“. Така и направих. И сработи. При мама всичко става както трябва. Татко винаги казва, че тя е най-убедителната жена на света. Ох, че ще е весело! Нямам търпение да ти покажа всичко. Нямам търпение! Защо изведнъж стана толкова мрачна?
— Току-що си спомних, че нямам тук никакви цивилни дрехи. Всичко ми е при леля Луиза.
— Господи, няма значение. Просто ще ти дам мои.
— Ти си по-слаба и по-ниска от мен.
— Тогава ще вземем от тези на Атина. Или на Едуард. Няма значение как ще изглеждаш. И ще ти покажа…
Но не остана време, защото звънна обедният звънец.
— Най-хубавото да си вкъщи е, че го няма този проклет звънец — каза Лъвдей със своя силен и проникващ глас, което й спечели забележка от класната надзирателка и сведе реакцията на Лъвдей до неуважително кикотене.
Те трябваше да тръгнат в десет сутринта и двете облечени, стегнали багажа си и готови да тръгнат, когато на Лъвдей й хрумна поредната блестяща идея.
— Твоето кедрово сандъче.
— Какво за него?
— Да го вземем. Ще го покажем на мама.
Джудит се колебаеше.
— Но дали тя ще иска да го види?
— О, не бъди глупава. Казах й всичко за него.
— Сестрата ще се ядоса.
— Няма за какво да се ядосва. Ще се радва да се отърве от него, само й задръства шкафа. Пък и няма значение дали ще се ядосва. Ще отида аз, ако искаш?
Но накрая отидоха и двете. Намериха сестрата в болничната стая. Даваше с лъжичка малцов екстракт на някакво кльощаво дете. Както и се очакваше, никак не изгаряше от желание да ги види.
— Вие двете още ли сте тук? — Тя никак не одобряваше отклонението на госпожица Като от правилата и разрешението й Джудит да излезе през уикенда, и даде това да се разбере от момента, когато чу за плана. — Мисля, че досега трябваше вече да сте далече от тук.
— Тъкмо тръгваме, сестра — обясни Лъвдей, — но внезапно решихме да вземем сандъчето на Джудит с нас. Така няма да ви се пречка повече — добави тя лукаво.
— За какво ви е притрябвало да носите сандъчето?
— Мама много иска да го види. Имам малко мидички, които искаме да сложим в малките чекмеджета.
— Е, хубаво. То е на дъното на червенокръсткия шкаф. Но не ми го връщайте, защото наистина нямам място за много неща. Хайде, Дженифър, не се прави, че ти се повръща. Това е само малц и е много полезен за теб.
Те взеха сандъчето от скривалището му, сбогуваха се със сестрата и избягаха. Джудит носеше сандъчето, а Лъвдей по една чанта с неща за нощта във всяка ръка. Сега надолу по стълбите, по дългия коридор, те се измъкваха възможно най-бързо, но без да се затичат. През трапезарията, през фоайето…
Дирдри Ледингам забождаше списък на игрите на зеленото сукно на дъската за обяви.
— Къде сте се запътили вие двете? — попита тя с началнически тон.
— Вкъщи — отговори Лъвдей и без да чака повече, изскочи през отворената врата и надолу по каменните стълби, като остави главната надзирателка с отворена уста.
Беше чудесен ден, истинска събота, студена и ветровита, с едри бели облаци, препускащи по нишестеносинкавото небе. Колата на Кеъри-Луис вече беше там, паркирана на чакъла, с госпожа Кеъри-Луис, която ги чакаше зад волана, и Пико пекинеза, седнал на мястото до нея.