Местността беше много различна от другата страна на Корнуол.
— Толкова е красиво! — каза Джудит.
Госпожа Кеъри-Луис се усмихна.
— Никога ли не си минавала по този път?
— Никога. Никога не съм идвала толкова далече.
— Не е много далече от Пенмарън. Нищо в Корнуол не е много далече от друго.
— Далече е, ако нямаш кола.
— Майка ти нямаше ли кола?
— Имаше. Остин седем. Но не обичаше да кара, така че най-често ходехме до Порткеридж с влак.
— О, колко жалко. Не обичаше ли да шофира?
— Не обичаше. Беше много нервна. Казваше, че е така, защото в Коломбо винаги имахме шофьор. Но това беше наистина глупаво, защото караше съвсем добре. Просто си мислеше, че не може да шофира.
— Какъв е смисълът да имаш кола, ако не я караш? — попита Лъвдей.
На Джудит й се стори, че се беше държала доста нелоялно и че трябва да се застъпи за отсъстващата си майка.
— Е, това е все пак по-добре, отколкото да е като леля ми Луиза, която кара ровъра си с около сто мили в час и обикновено в насрещното движение. Мама изпитваше ужас да пътува с нея.
— Мисля, че и аз бих. Коя е леля Луиза? — попита госпожа Кеъри-Луис.
— Сестра на баща ми. Ще прекарвам ваканциите си при нея, докато мама я няма. Тя живее в Пенмарън.
— Надявам се, че няма да те вози със сто мили в час.
— Няма, тя ще ми купи велосипед.
— Разумна жена. Но жалко, че майка ти не обича да шофира, защото има толкова много божествени заливчета и плажове навсякъде в тази част на Корнуол и няма друг начин да ги откриеш, освен с кола. Но няма значение, ние ще ти ги покажем и за нас ще е още по-забавно, защото никога преди не си ги виждала.
Тя замълча за малко, после попита:
— Как се обръщаш към майка си?
— Мами.
— А как ще се обръщаш към мен?
— Госпожо Кеъри-Луис.
— Много правилно и в същото време подходящо. Съпругът ми ще го одобри. Но да ти кажа ли нещо? Просто мразя да ме наричат „госпожа Кеъри-Луис.“ Винаги ми се струва, че се обръщат към свекървата ми, която е стара като Господ и два пъти по-стряскаща. Вече е мъртва, слава Богу, така че няма защо да се тревожиш заради нея. — Джудит не можа да измисли в отговор абсолютно нищо, но това нямаше значение, защото госпожа Кеъри-Луис продължи да говори. — Всъщност обичам да ме наричат или Даяна, или „скъпа“, или „мами“. И тъй като не съм ти майка, а „скъпа“ звучи малко превзето, мисля, че е най-добре да ме наричаш Даяна.
Тя се обърна и се усмихна на Джудит, която видя, че лъскавият й шал на едри фигури идеално отива на очите й и се запита дали госпожа Кеъри-Луис е знаела това, когато го е обвила около главата си.
— Но няма ли да ви се струва неподходящо?
— Не. Ще ми харесва. И е по-лесно да го въведем веднага, защото ако започнеш да ме наричаш госпожа Кеъри-Луис, ще ти се стори невъзможно да преминеш към Даяна, а аз май няма да го понеса.
— Никога досега не съм наричала възрастен човек на малко име.
— Толкова е странно! Всички ние сме получили хубави християнски имена, следователно трябва да ги използваме. Мери Милиуей, с която ще се запознаеш, е бавачката на Лъвдей, или поне й беше бавачка, докато беше бебе. Но никога не я наричаме лелка, защото Мери е толкова хубаво име. Пък и не мога да понасям думата „лелка“. Тя те кара да си представиш най-досадните майки. — Тя заговори с фалшив, но убийствено точен, от най-висока класа тон. — „Лелка ми е сърдита щото не сложих Лусинда да си легне навреме“. Отвратително. Така че нека започнем веднага. Кажи високо името ми.
— Даяна.
— Извикай го на целия свят.
— Даяна!
— Така е много по-добре. Нека сега вдигнем колкото може повече шум и да го извикаме всички. Едно, две, три…
— ДАЯНА!
Гласовете им бяха отнесени от вятъра чак до небето. Пътят, сива лента, се виеше пред тях и всички се смееха.
След около десетина мили пейзажът внезапно отново се промени и попаднаха в област с течащи поточета и долини с гъсти гори. Розмълиън лежеше в подножието на една от тях — група бели вили, двор на ферма, кръчма и стара църква с квадратна кула, заобиколена с наклонени надгробни камъни, пожълтели от лишеи. Дъга на мост минаваше над тих поток и после пътят стръмно тръгна нагоре. На върха на хълма стана равен и пред погледа се появи внушителна алея към порта от ковано желязо, оградена от извити стени. Тя беше отворена и очертаваше перспективата на дълга залесена автомобилна алея, която завиваше в далечината отвъд погледа. Даяна смени скоростта, бентлито зави и влезе във входа.