— Това ли е? — попита Джудит.
— Да, това е. Нанчероу.
Докато пътят се виеше, криволичеше и лъкатушеше, сякаш никога никъде няма да стигне, Джудит мълчеше. Всичко изведнъж стана малко плашещо, отдалечено и непреодолимо. Никога не беше виждала толкова дълъг подход към някоя сграда и започна да подозира, че Нанчероу изобщо не беше къща, а замък, може би с ров и подвижен мост и дори със собствен призрак без глава. Беше преизпълнена с тревожни опасения от неизвестното.
— Изнервена ли си? — попита Даяна. — Ние наричаме това пътна треска. Усещане за потъване, когато отиваш на непознато място.
Джудит се запита дали тя не може и да чете чужди мисли наред с всичко друго.
— Това е толкова дълго пътуване.
— Как си представяш, че изглежда всичко? — попита Даяна със смях. — Не се тревожи, няма нищичко страшно. Никакви привидения. Всички са изгорели при пожара на старата къща през 1910 година. Моят свекър просто свил рамене и построил нова, много по-голяма и удобна. Какво облекчение — каза тя усмихната, — защото имаме най-хубавото от двата свята и никакъв призрак. Само прекрасен дом, който всички обожаваме.
И когато най-после пристигнаха в Нанчероу, Джудит разбра точно какво имаше предвид Даяна. Срещата беше внезапна и рязка. Околните дървета се разредиха и останаха зад тях, мразовитото слънце проблесна отново, пътят зави покрай последния ъгъл и сградата се откри цялата. Беше от гранит, покрита с плочи като традиционна фермерска къща, с дълги прозорци на двата етажа и редица тавански прозорчета над тях. Стоеше отзад, зад пространство за коли от светли морски камъчета, а източната й стена беше отрупана с клематиси и пълзящи рози. Входната врата беше поставена на кръглата кула с назъбени стени на върха като на нормандска крепост и всичко това сред просторни зелени поляни, водещи погледа към храсти и гори, красиво оформени цветни лехи, жълти и виолетови килими от нарциси и минзухари. От южната страна, където беше фасадата на къщата, ливадите оформяха тераси, разсечени от редици каменни стъпала. В далечината се съзираха син хоризонт и морето.
И все пак, при цялото си великолепие, тя не поразяваше, не плашеше ни най-малко. От този пръв миг Джудит се влюби в Нанчероу и незабавно почувства, че разбира Лъвдей много по-добре. Защото сега знаеше защо момичето беше избягало от училището си в Хемпшър, самичко беше намерило пътя към това омагьосано място и беше накарало майка си да обещае никога, никога вече да не я изпраща далече от дома й.
Бентлито спря с достойнство пред входната врата и Даяна угаси двигателя.
— Е, пристигнахме живи и здрави, патета мои.
Те се изсипаха навън, събирайки нещата си, и тръгнаха към къщата, като Пико тържествено водеше колоната, а Джудит с тежкото сандъче беше последна. Изкачиха се по каменно стълбище през кръгло, покрито с плочи фоайе, после през вътрешна стъклена врата към централния хол след него. Всичко изглеждаше невероятно огромно и просторно, но въпреки размерите и щедрите пропорции таваните не бяха прекалено високи, така че първото впечатление беше за провинциална къща, семеен дом, дружелюбен и непретенциозен, и Джудит веднага се почувства много по-спокойна, като у дома.
Стените в хола бяха облицовани с дървена ламперия, лакираният под беше покрит с износени и избелели персийски килими. Широкото стълбище, покрито с дебел килим, се издигаше на три площадки към горния етаж и слънчевата светлина влизаше през голям стълбищен прозорец с драпирани пердета от тежък жълт копринен брокат. В средата на хола имаше кръгла еднокрака маса, на която стоеше лъскав супник, натъпкан до предела с бели нарциси. Имаше и ожулена, подвързана с кожа книга за посетители, една-две кучешки каишки, нечии ръкавици, куп писма. Срещу стълбището бе камината с богато украсена гравирана рамка. В огнището имаше слой полузагаснали въглени, но Джудит предположи, че няколко сухи дърва и малко въздух с духалото бързо ще върнат пламъците.
Докато тя разглеждаше наоколо и попиваше всичко, Даяна спря до масата, развърза кърпата от главата си и я пъхна в джоба на палтото си.