— Хайде, Лъвдей, погрижи се за Джудит. Мисля, че Мери е в детската стая. Момчетата идват за обяд в един часа, така че не закъснявайте. Бъдете във всекидневната в един без петнадесет.
Тя взе писмата и си тръгна, като мина покрай тях надолу по дългия бял коридор, снабден с прелестни старинни предмети, огромни порцеланови вази и богато украсени огледала. Пико я последва плътно зад елегантните й обувки с високи токчета. Даяна отпуснато им помаха с ръка.
— Не забравяйте да си измиете ръцете…
Те я изгледаха, както Джудит беше наблюдавала излизането й от магазина, когато я видя за пръв път, озадачаващо очарована, вкоренена в земята, някак неспособна да се обърне. Стояха така, докато тя стигна да затворената врата в далечния край на коридора, отвори я, пусна за миг вътре ярък слънчев лъч и си отиде.
Внезапността на нейното излизане предостави на Джудит интересен поглед отвътре към отношенията на майка и дъщеря Кеъри-Луис. На Лъвдей се позволяваше близка интимност, да говори с майка си като със сестра, но тази привилегия си имаше цена. След като я третираха като връстница, от нея се очакваше да се държи като възрастна и да отговаря за гостите си. Изглежда това беше норма и Лъвдей се справяше с нея без усилия.
— Отиде да чете писмата си — обясни тя без нужда. — Хайде да намерим Мери.
И тя тръгна нагоре по стълбите, като влачеше нещата им за през нощта. Джудит я последва малко по-бавно, затруднена от тежестта на сандъчето, която сякаш се увеличаваше непрекъснато. След края на стълбите последва нов дълъг коридор, също като долния, по който беше излязла Даяна. Лъвдей се затича, чантите я удряха по мършавите крака.
— Мери!
— Тук съм, зайче!
Джудит нямаше опит нито с английските бавачки, нито с английските детски стаи. Беше виждала бавачки по плажа в Порткеридж, решителни строги дами в солидни памучни дрехи, с шапки и дълги чорапи и в най-горещо време, които плетяха и постоянно умоляваха своите подопечни или да влязат в морето, или да излязат от него, да си сложат шапката за слънце, да ядат бисквити с джинджифил или да се махнат от онова лошо дете, което може с нещо да ги зарази. Но слава Богу никога не й се беше налагало да има нещо общо с някоя от тях. Колкото до детската стая, тя й напомняше най-вече стаята на старшата сестра в „Сейнт Урсула“ с кафявия линолеум на пода и странната миризма на смес от лекарства и канела.
В резултат тя влезе в детската стая на Нанчероу с известно безпокойство, което мигновено се изпари, когато разбра, че предварителните й представи нямат нищо общо с реалността. Защото съвсем не беше детска стая, а голяма, обляна в слънце всекидневна с голям еркерен прозорец, с много места за сядане, които заемаха голяма част от южната стена и предлагаха изглед към градината и онази съблазнителна перспектива на проблясващия хоризонт.
Имаше открита камина, библиотечни шкафове, отрупани с книги, удобни дивани и столове с подвижни покривки на цветя, дебел турски килим, кръгла маса, покрита с тежка синя покривка на листа и птици. Множество радости за окото бяха пръснати наоколо. Весели картини, радио на масата до огнището, преносим грамофон и купчина плочи, кошница с плетка и безброй списания. Единствената връзка с детска стая беше високата предпазна решетка с излъсканата си месингова рамка, очукано конче-люлка без опашка и дъска за гладене.
Тя беше монтирана и Мери Милиуей работеше здравата. Плетен кош с пране стоеше на пода, купчина безупречно изгладени чаршафи беше подредена на масата, а синя, полуизгладена риза лежеше на дъската. И се носеше онази хубава, вдъхваща увереност миризма на пресен топъл памук, която напомни на Джудит кухнята на Ривървю и значи на Филис. И се усмихна, защото се почувства като вкъщи.
— Ето те и теб. — Мери остави ютията си, заряза ризата и разтвори ръце към Лъвдей, която пусна чантите на килима и се втурна между тях за огромна прегръдка. Беше повдигната от пода, сякаш беше лека като перце, и разлюляна насам — натам като махало на часовник. — Ето го моето пакостливо бебче. — Целувка беше лепната на върха на тъмната къдрава глава на Лъвдей, после тя бе тръсната на земята, когато влезе Джудит.
— Значи това е приятелката ти! Натоварена като магаре. Какво е това, което носиш?
— Моето сандъче от кедрово дърво.
— Изглежда сякаш тежи тон. Остави го на масата, за Бога. — Което Джудит направи с признателност. — Защо го носиш със себе си?
Лъвдей обясни.
— Искахме да го покажем на мама. Ново е. Джудит го получи за Коледа. Това е Джудит, Мери.