Джудит отиде и застана до нея. Опряха лакти на каменния перваз и усетиха студения, миришещ на море вятър в лицата си.
Протегнала врат, тя покорно се възхити на гледката към морето, но й беше много по-интересно пространството непосредствено под тях. Голям, покрит с калдъръм двор, ограден от три страни с едноетажни постройки, покрити с плочи. В средата му имаше гълъбарник и наоколо летяха бели гълъби, кацаха, пощеха се, изпълваха въздуха с доволното си гукане. Край стените на двора имаше дървени кашпи, засадени с шибой, както и други, по-обикновени белези на домашна дейност: шкаф за провизии, голям като гардероб, няколко кофи за боклук, въже за простиране, на което висяха снежно бели салфетки за чай. Зад двора се виждаше път, постлан с камъчета, после окосена трева, която достигаше до редица от дървета. Още неразлистени, наклонени от силния морски вятър, сега докосваха клоните си от лекия бриз.
Наоколо не се виждаше никой, но когато се отвори врата, се появи момиче с бледоморава памучна престилка. Те се втренчиха във върха на главата й. Носеше тенекиена купа, пълна с обелки от зеленчуци, и я изсипа в кофа за боклук.
— Това е за прасетата на госпожа Мъдж — важно прошепна Лъвдей, сякаш бяха шпиони, които не трябваше да бъдат забелязани. Момичето с престилката не вдигна очи. То спусна капака на кофата, спря да провери дали салфетките са изсъхнали и после влезе вътре.
— Коя е тя?
— Хети, новото момиче в кухнята. Госпожа Нетълбед е готвачката ни, омъжена е за господин Нетълбед, иконома ни. Тя е кротка, но той може да бъде ужасно лош. Мама казва, че е от стомаха му. Има язва.
Иконом. Всичко ставаше все по-грандиозно. Джудит се надвеси малко повече и впери поглед надолу.
— Това там оборът за твоето пони ли е?
— Не, това е складът за дърва, за въглища и други такива. И тоалетната на градинарите. Оборите са малко по-далече, не се виждат оттук. След обяда ще те заведа да видим Тинкърбел. Можеш да я пояздиш, ако поискаш.
— Никога не съм яздила кон — призна Джудит, но не допълни, че я е страх.
— Тинкърбел не е кон, а пони. Тя е прекрасна и никога не хапе и не рита. — Лъвдей помисли малко и каза: — Днес е събота, може би Уолтър ще е там.
— Кой е Уолтър?
— Уолтър Мъдж. Баща му обработва нивите Лиджи… тоест домашната ферма, и той помага на татко да управлява имота. Уолтър е наистина много симпатичен. На шестнадесет години е. Понякога идва през уикендите, за да почиства тора около конете и да помага на градинаря. Спестява пари за мотор.
— А язди ли?
— Упражнява татковия ловен кон, когато баща ми е зает. Ако трябва да замества съдия, да ходи на служебна среща или нещо такова. — Лъвдей внезапно прибра главата си. — Стана ми студено. Хайде да разопаковаме нещата ти.
Направиха го заедно. Нямаше кой знае какво за разопаковане, но всичко трябваше да се сложи точно на своето много важно място. Палтото и шапката на Джудит бяха закачени в гардероба, палтото на дебела кадифена розова закачалка. Вътрешността на гардероба миришеше на лавандула. После нощницата й беше сгъната върху възглавницата, домашната роба — закачена на гърба на вратата, четката и гребенът й — подредени на тоалетката, бельото беше прибрано в чекмедже, четката за зъби и кърпата за лице — сложени на съответните места в огромната баня. Дневникът й и писалката, която се пълнеше с мастило, тя остави на страничната масичка до часовника си и новата книга на Артър Рензъм.
Когато свършиха, тя се огледа и реши, че незначителните й притежания не влияеха особено на красивата, луксозна стая, но Лъвдей нямаше време да спира и разглежда. Нетърпелива както винаги, вече беше отегчена от домакинските дейности. Ритна изпразнената чанта под кревата и каза:
— Готово. Сега да намерим Мери и да видим дали ти е изровила някакви дрехи. Не знам как е с теб, но ако аз не се измъкна от тази ужасна униформа възможно най-скоро, ще започна да пищя.
Тя изхвърча от стаята и хукна обратно към детската стая, като гърмеше по коридора, сякаш громеше всяко училищно правило, което набиваха в своенравната й глава. Тук тя си беше вкъщи и беше отново свободна.
Мери беше свършила с гладенето, сгънала дъската и оставила ютията да изстива. Намериха я коленичила пред висок шкаф, който беше най-впечатляващата мебел в стаята с отворено дълбоко долно чекмедже и различни дрехи, подредени на спретнати купчинки около нея.
Лъвдей не можеше да чака.